Читать «Земя на славата» онлайн - страница 47

След още два завоя се озоваха на нейната улица. Тук къщите бяха по-големи, отколкото в лабиринта, през който бяха минали, но и мръсотията беше повече, размекната от дъжда. Тя направи гримаса, когато нагази в нещо гадно. Още едни сандали бяха унищожени. Кожата никога вече нямаше да мирише на чисто, без значение колко често щеше да ги кисне.

Като ръмжеше тихо от болка, Тед спря до вратата и почука. Зачакаха мълчаливо: двамата мъже оглеждаха улицата в двете посоки, в случай че някой изчакваше, за да се вмъкне с тях. Това се беше случило на едно семейство преди няколко вечери съвсем наблизо. Никой не се беше осмелил да излезе и да помогне.

Александрия чу как от другата страна на вратата се приближават стъпки.

— Кой е? — чу се гласът на Атия и тя издиша от облекчение, че вече си е вкъщи. Познаваше тази жена от години и тя беше най-близкият й човек в Рим.

— Аз съм — отвърна тя.

Лъч светлина блесна навън, когато вратата се отвори. Влязоха бързо. Тед изчака последен, внимателно нагласи резето и едва след това прибра ножа си. Чак тогава и напрежението се смъкна от раменете му.

— Благодаря и на двама ви — каза Александрия.

Синът мълчеше, но Тед се усмихна, потупа с ръка солидната врата, сякаш за успокоение, и отвърна:

— Нали затова ни плащаш.

Тя забеляза, че щади болния си крак и внимава да не отпуска тежестта на тялото си върху него, и й дожаля. Имаше различни видове смелост.

— Ще ви донеса топли напитки, след като прегледаш крака си — предложи тя.

За нейна изненада той се изчерви.

— Не е нужно, господарке. Двамата с момчето ще се погрижим за себе си. Може би друг път.

Александрия кимна, неуверена дали не трябва да настои. Тед сякаш се притесняваше от всичко, което се доближаваше до приятелство. Изглежда, не искаше от нея нищо повече от редовно плащане и тя беше приела неговата резервираност. Въпреки това тази вечер беше наистина изнервена и се нуждаеше от хора край себе си.

— Сигурно сте гладни. Имаме студено телешко. За мен ще е удоволствие да вечеряте с нас.

Атия пристъпваше притеснено, а Тед погледна за момент към пода, леко намръщен.

— Щом настояваш, господарке — каза накрая.

Двамата мъже се отправиха към стаята си. Александрия погледна Атия и се усмихна на скованото й изражение.

— Прекалено си мила с тези двамата — каза Атия. — И в бащата, и в сина има твърде малко добрина. Ако ги оставиш да се размотават, ще се възползват, можеш да си сигурна в това. Слугите не бива да забравят мястото си, нито онези, които им плащат.

Александрия цъкна с език. Страхът от преживяното беше започнал вече да избледнява. Всъщност самата Атия също беше слугиня, макар двете никога да не го споменаваха. Александрия се запозна с нея, когато търсеше чисти стаи в града, а когато бижутерският бизнес се разрасна, Атия дойде с нея, за да управлява новата й къща. Тази жена беше истински тиранин с останалите слуги, но правеше от къщата истински дом.

— Радвам се, че бяха с мен, Атия. Разбойниците бяха излезли по-рано тази вечер заради бурята, а чаша-две топло вино са чудесна отплата за сигурността. Хайде, умирам от глад.