Читать «Земя на славата» онлайн - страница 45

Затвори очи и се замисли за хората, които бяха загинали в онова преследване. Пелитас например — много добър човек. Тогава всичко му се струваше толкова просто, сякаш пътят му го чакаше напред. Сега пред себе си имаше много повече възможности за избор, отколкото му се искаше. Ако получеше поста на консул, можеше да остане в Рим или да поведе легиона си към всяка точка на света, която пожелаеше. Александър го беше направил преди него. Момчето-цар беше завело армиите си на изток към изгрева на слънцето, към земи, толкова далечни, че чак превърнати в легенда. Част от Юлий мечтаеше за дивата свобода, която беше имал в Африка и Гърция. Да не трябва да убеждава никого, да не отговаря пред никого, просто да проправя нови пътища.

Усмихна се в тъмното. Испания беше зад тях и всичките му притеснения бяха паднали от раменете му с тази буря.

Чу стъпки — още някой идваше да се освободи от вечерята си. Беше Адан: изсумтя, като видя, че пътят му е препречен от Кир, и ядосано изруга.

— Какво е това? Слон ли? Направи малко място бе, слон такъв!

Кир се разсмя, доволен от възможността да сподели съдбата си с още някого.

Дъждът започна да се излива като завеса, някъде напред яркото острие на една светкавица ги стресна с внезапната си светлина.

Незабележим от никого, Юлий вдигна ръка в мълчалива молитва, за да посрещне бурята. Рим беше някъде пред него. Чувстваше повече живот във вените си, отколкото беше усещал от години.

Дъждът се изливаше от мрачното небе. Въпреки че се опитваше да намери успокоение в двамата си пазачи, Александрия бе изплашена. Нощта бе паднала по-рано заради облаците. След като слънцето се скри, улиците бързо се изпразниха; хората залостваха вратите си и палеха лампите. Камъните на улицата се губеха под мръсотията, която плющеше и се завихряше под краката й. Александрия се спъна в едно изкъртено паве и се намръщи, после помисли дали да не го вземе за защита.

По улиците нямаше никаква светлина и всяка тъмна фигура й изглеждаше страшна. Бандите насилници щяха да търсят лесна жертва, която да изнасилят и оберат, и Александрия можеше само да се надява Тед и синът му да ги отблъснат.

— Стой близо. Не ни остава много — каза Тед някъде пред нея.

Едва успяваше да различи силуета му, докато той куцукаше пред нея, но гласът му й помогна да разсее страховете си.

Вятърът донесе миризмата на човешки изпражнения с внезапен остър полъх и Александрия бързо преглътна, за да не повърне. Беше трудно да не се страхува. Тед съвсем не беше първа младост, а старата рана на крака му правеше походката му скована и почти смешна. Навъсеният му син почти никога не говореше и тя нямаше представа дали може да му вярва.