Читать «Земя на славата» онлайн - страница 230

Брут би искал да остави крака си да почива още малко, но Александрия ставаше все по-студена към него с всеки ден. Не мислеше, че тя може да знае какво се беше случило в конюшнята, но имаше моменти, когато улавяше косите й погледи към него — все едно се чудеше кой е той. Без да е сигурен откъде точно знае, беше уверен, че ако остане в имението, това ще е последното им виждане.

Тъй като бяха далече на юг, пролетта беше дошла рано и дърветата в гората бяха започнали да разцъфват. Несъмнено Юлий щеше нетърпеливо да го очаква на север и Брут с нежелание осъзна, че е време да тръгва. Щеше да се върне при легионерите си — поради някаква причина обаче тази мисъл не го изпълваше с обичайния ентусиазъм. Стъпи на дървеното трупче, което вече му беше необходимо, за да се качи на седлото, и огледа крадешком двора, докато поемаше юздите. Юлия не беше излязла. Той усети острия поглед на Александрия, докато очите му търсеха момичето.

Един от робите отвори широко тежката порта — и в този момент се показа и Юлия.

— А, дойде значи! — каза Клавдия. — За малко да ги изпуснеш.

Юлия тръгна покрай всички, за да се сбогува и да приеме благодарностите им като господарка на дома. Брут гледаше внимателно как си говорят с Александрия — и двете се усмихваха и помежду им не се забелязваше напрежение. Стегна се, когато Юлия се приближи до него, но реагира естествено, когато тя се надигна, за да получи целувка за довиждане. Усети езика й да се насочва към устните му за момент и това го накара да замръзне от притеснение. Устата й имаше аромат на мед.

— Върни се — прошепна тя, докато той се изправяше на седлото, без да смее да погледне Александрия. Усещаше погледа й забит в тила му и знаеше, че страните му са пламнали, но се опитваше да се престори, че нищо не се е случило. Беше сигурен, че това не е нещо, което ще разкаже на Юлий.

Щом колоната тръгна, децата се развикаха и замахаха с ръце. Клавдия им беше приготвила лакомства и скоро те вече пъхаха мръсните си пръстчета в торбите. Брут хвърли последен поглед към имението, което познаваше от дете, за да го запази в спомените си. Макар че всичко друго в живота му можеше да се промени до неузнаваемост, някои неща си оставаха стабилни и му носеха хармония.