Читать «Земя на славата» онлайн - страница 228

— Трябва да се прибирам, Юлия. Сигурно и на теб ти е студено.

Напълно несъзнателно погледът му мина по шията й и към извивката на гърдите й. Знаеше, че тя е забелязала, и се ядоса на себе си. Погледна към гората и се изправи.

— Идваш ли? Скоро ще се стъмни.

— Кракът ти кърви — отвърна тя. — Беше прекалено рано да си вадиш конците.

— Не беше. Виждал съм достатъчно рани и мога да преценя. Отсега ще ходя и ще яздя всеки ден, за да си възвърна силата.

— Ще ти правя компания, ако искаш — каза тя. Очите й бяха огромни и тъмни и той се изкашля, за да прикрие колебанието си.

— Не мисля, че едно хубаво момиче трябва… — О, чудесно! Запъна се и спря. — Ще се върна сам, благодаря ти. — Тръгна сковано по пътеката, като се ругаеше тихо, но свирепо.

Под студените звезди Брут водеше кобилата си през двора към конюшните, леко задъхан след ездата. Александрия сигурно спеше в стаята си. Той се намръщи. Нищо не беше толкова просто, колкото искаше, особено с жените в живота му. Ако искаше спорове и сцени, щеше да си вземе съпруга. Усмихна се при тази мисъл, после вдигна глава към луната. Наслаждаваше се на тишината. И двамата трудно преживяваха дългите скучни седмици в имението след ужаса на размириците. Имаше моменти, когато изгаряше от желание да препуска с коня си или да се бие, или да я отведе в леглото за цял следобед. Тогава раната му го караше да побеснява. Не му помагаше фактът, че правенето на любов беше ограничено от неспособността му да коленичи — той мразеше да е слаб.

Мислеше, че я обича, но прекалено често се караха за дреболии и после се гледаха обидено. Повече от всичко мразеше дългото мълчание. Понякога се чудеше дали наистина са влюбени.

Конюшнята беше топла, особено след мразовития нощен въздух и студените звезди. Светлината на луната влизаше през високия прозорец и придаваше мек блясък на дъбовите прегради.

Беше спокойно място, само с тъмните силуети на конете за компания.

Все още му беше трудно да язди. Намръщи се при мисълта колко ниско е паднал. Само няколко мили през полето го бяха докарали почти до изтощение.

Докато четкаше кобилата, сламата зад него изпука и той замръзна. Кой още можеше да е буден в този час? Обърна се и видя Юлия, облегната на една колона. Лицето й беше бледо на слабата светлина.

— Къде си ходил по това време? — прошепна тя. Изглеждаше сякаш е станала от леглото, косата й бе разпусната. Беше се увила в някакъв мек чаршаф и той забеляза колко е стегнат около гърдите й. Зачуди се дали тя забелязва къде се спират очите му.

— Само няколко мили. Прекалено е студено за кобилката — каза той. Кобилата изпръхтя тихо и го побутна да продължи да я четка.

— Значи скоро ще си тръгнеш. Табик каза, че Помпей бил победил бандите.

— Така е. Той е твърд мъж — отвърна Брут.

Усещаше в гласа й напрежение, което не беше чувал досега. Дали беше от топлата конюшня, или от аромата на кожа и слама, или просто от близостта й, но усети, че се възбужда, и благодари на мрака, че скрива това от погледа й. Продължи да четка кобилата с дълги бръснещи движения.