Читать «Земя на славата» онлайн - страница 232

— Ти си прекалено уплашен от тях, за да бъдеш цар, малкият — озъби се Мадок.

Сингето натисна устата му с ръка и го отблъсна.

— Няма да гледам как унищожаваш народа ни. Нека се изправим пред съда на небесата.

Мадок прекара език по зъбите си и усети вкуса на кръв. Погледът му стана по-твърд.

— Както искаш, малко братче. Огънят и боговете ни гледат. Такъв е законът.

Двамата се обърнаха към жреца и кимнаха.

— Донесете железата — каза той. — Решението ще бъде взето от огъня.

И помоли боговете да дадат смелост на по-достойния да поведе арверните през тъмните дни, които им предстояха.

Юлий се задъхваше. Въздухът във високопланинския проход беше рядък и въпреки че в долините пролетта вече беше дошла, по върховете студът причиняваше болка в дробовете дори и на най-яките бойци. Юлий погледна към Брут, който беше далече назад. Приятелят му беше загубил много сили и макар да се възстановяваше от раните си, Юлий често си мислеше, че щеше да е по-добре да го оставят да ги настигне по-късно.

Когато Брут пристигна в Ариминум целият в прах, Юлий закипя от желание да чуе последните новини от Рим. Докладът обаче, който получи, го обърка. Искаше му се да хване куцукащия Брут за раменете и да го раздруса, за да не му говори за случилото се. Старият гняв отново нахлу в него, докато го слушаше, но той не си позволи да го покаже. Сервилия си беше тръгнала и той трябваше да се помъчи да запълни пукнатината, която се беше образувала в отношенията им.

Спомняше си хилядите пъти, когато с няколко думи или дори само с кимване беше карал мъжете край себе си да възвръщат увереността си. Изпита само тъга, когато осъзна, че и най-старият му приятел има нужда от такива безобидни лъжи. Едно беше да потупа някой войник по гърба и той да изправи рамене. Съвсем различно обаче беше да се откаже от искреността в отношенията с най-стария си приятел. След първата си среща почти не бяха говорили.

Мислите на Юлий се насочиха към Регул, който вървеше тежко до него през снега. Той беше един от онези, които формираха сърцевината на легиона. Някои от хората заприличваха на животни в битките за Рим, но мъже като Регул сякаш никога не губеха последната част от човешката си същност. Можеха да проявят нежност към жена или дете и после да се хвърлят в битка и да рискуват живота си за нещо повече от себе си. Имаше сенатори, които виждаха в тях само средство за убиване, но никога мъжете, които бяха и които можеха да осъзнаят какво означава Рим. Легионерите участваха в изборите винаги когато имаха тази възможност. Пишеха писма до дома, ругаеха и пикаеха в снега като всички други и Юлий разбираше защо ги бе обичал Марий.

Да водиш такива мъже не беше лека отговорност. Те очакваха от него храна и подслон, както и ред в живота си. Уважението им се печелеше трудно и можеше да бъде загубено за един-единствен миг на малодушие или погрешна преценка. Не можеше да ги спечели по никакъв друг начин.