Читать «Земя на славата» онлайн - страница 204

Обърнат с гръб към смълчания град, един от пазачите погледна в далечината и се втренчи в тъмното.

— Май чух конски тропот.

Другите двама се изправиха и застанаха до него. Заслушаха се в пълната тишина — и наистина чуха нещо. Шумът сякаш идваше от по-далече в странната тишина над замръзналата земя.

Най-младият пазач присви очи, размърда глава и се вслуша. Отвъд стените нямаше нищо освен мрак и въпреки това той можеше да се закълне, че нещо в тъмнината се движи.

Сенките се очертаха по-ясно и младият легионер вдигна ръка и посочи:

— Там! Ездачи… Не мога да кажа колко са.

Останалите нямаха толкова остро зрение и само зяпаха натам, накъдето им сочеше.

— Наши ли са? — попита един малко поуплашено. Съзнанието му беше изпълнено с представи как варварски племена нападат стените на града и студът му се стори толкова силен, че потрепери.

— Не мога да кажа. Да извикаме ли Старата костенурка?

Въпросът накара тримата млади войници да замълчат. Възможността да се приближават ездачи беше едно, но ако събудеха центуриона заради фалшива тревога, направо си търсеха белята.

Терас беше най-възрастният от тримата. Нямаше по-голям опит от останалите, защото се беше присъединил към легиона на по-зряла възраст, след като не беше успял да си намери късмета като търговец. Въпреки това те го погледнаха с очакване, както бяха свикнали да правят при въпроси, свързани с пари и млади жени. Той не знаеше много и по двата въпроса, но излъчваше някаква мъдрост, която впечатляваше по-младите новобранци.

Докато тримата се колебаеха, ездачите се приближиха. Нощният вятър караше дългите знамена да плющят.

— Добре. Върви го доведи — каза Терас и притеснено захапа долната си устна.

— Отворете! — извика някакъв глас под тях. Пазачите застанаха мирно, както бяха научени.

— Затворено е. Елате сутринта, по светло, да ви видим що за типове сте — отвърна един от часовите, а другарят му едва потисна смеха си.

— Ще те намеря аз, шегобиецо, и ще те ритам в задника, докато се насереш — отвърна същият глас, в който се усещаше и раздразнение, и веселост. — Отваряйте портата!

Терас се обърна към мъжете, които бяха долу при резето. Имаше моменти, когато му се искаше да си беше останал търговец, въпреки че бе изгубил наистина много пари.

— Отворете — каза той. Младите мъже долу се размърдаха притеснено.

— Не трябва ли да изчакаме да…

— О, отваряйте. Студено е, а те са римляни. Ако бяха варвари, щяха ли да ни чакат да приключим спора си?

Към края гласът му се извиси в крясък, а ядът явно им влияеше повече от всичко, така че те бързо отвориха.

Брут влезе пръв, слезе от коня си и подаде юздите на най-близкия пазач.

— Добре. Къде е оня веселяк? Още ли е горе на стената?

Още един ездач мина през портата — също толкова увит, колкото и пазачите по стените. Терас видя как мъжете зад него го изчакваха търпеливо да мине през портите. Явно беше важна особа — Терас усещаше важните особи отдалече.