Читать «Земя на славата» онлайн - страница 146

— И ти спря? Юлий, това е… — И той отново избухна в смях. Юлий се обърна с престорен гняв към отчаяния съгледвач.

— Имаш ли представа колко е трудно да си изградя репутация на тактически гений, като ме гледат как отстъпвам пред собствените си хора?

— Съжалявам, господарю. Стори ми се, че чух галски гласове — запелтечи съгледвачът. Целият се беше изчервил.

— Да, това трябва да са били моите хора — весело отвърна Брут. — Нали точно затова имаш парола, момче. Трябваше да извикаш, преди да побегнеш да докладваш.

Младият съгледвач се усмихна несигурно и изражението на Брут незабавно се промени.

— Естествено, ако беше забавил атаката още малко, щях да те одера жив.

Болезнената усмивка на лицето на младежа се стопи.

— Лишавам те от тримесечната ти заплата и ще ходиш пеш, докато началникът ти не реши, че може да ти се вярва и да ти се даде кон — добави Юлий.

Момчето въздъхна с облекчение, без да се осмелява да погледне към Брут, после отдаде чест и се отдалечи. Цезар се обърна към приятеля си и двамата се засмяха.

— Планът беше добър — каза Брут.

Юлий яхна коня си и огледа бойното поле. Беше започнал да се възцарява някакъв ред. Раните на римляните се превързваха, а телата на мъртвите се подготвяха за погребалните клади. Щеше да изпрати най-зле ранените на лечение. Броните на загиналите щяха да бъдат продадени. Свободните места на мъртвите офицери щяха да се заемат от редови войници, повишени с неговия подпис. Светът отново вървеше в правилната посока, а и жегата на деня беше започнала да намалява.

Глава 24

Юлий седеше на сгъваем стол в палатката на царя на хелветите и пиеше от златна чаша. Настроението на мъжете, които беше събрал, беше чудесно. Военачалниците от Ариминум пиеха на воля от запасите на царя и Юлий не ги спираше. Бяха си спечелили правото на почивка, но все още ги чакаше работа. Отначало той дори не беше подозирал колко трудна ще се окаже простата задача да опишат плячката — сега нощта се огласяваше от войниците, които брояха и трупаха собствеността на хелветите. Беше изпратил Публий Крас с четири кохорти да събира копия и други оръжия от бойното поле. Това не беше приятна задача, но синът на бившия консул бързо и без мърморене беше събрал хората си — имаше организаторските способности на баща си.

Докато слънцето се скриваше далече на запад, Десети и Трети си получиха копията. Много от тежките железни остриета бяха изкривени и неизползваеми, но Крас беше напълнил каруците на хелветите с тях, та ковачите на легиона да ги поправят или претопят. По ирония на съдбата командир на една от кохортите беше Герминий Катои, повишен след Испания. Юлий се чудеше дали двамата се замислят за враждата между бащите си, вражда, прикрита зад учтиви поздрави.

— Има достатъчно зърно и сушено месо, за да се изхраним месеци — каза доволно Домиций. — Само оръжията струват цяло състояние, Юлий. Някои от мечовете са от добро желязо и дори бронзовите имат дръжки, които си заслужава да се запазят.

— Някакви монети? — попита Юлий. Гледаше чашата в ръката си.

Рений отвори една торба в краката си и извади няколко грубо изсечени диска.