Читать «Земя на славата» онлайн - страница 118

Когато взеха и последните оръжия на престъпниците, Октавиан разкопча шлема си от седлото и го сложи на главата си. Перото се вееше леко от ветреца, добавяше му височина и му придаваше заплашителен вид. Смяташе, че си струва парите, които беше платил за него. Всички заловени го гледаха намръщено и очакваха заповедта му да ги посекат.

— Не мисля, че някога изобщо ще се повдигне обвинение срещу господаря ви — каза Октавиан.

Водачът се изплю отново.

— Не познавам никакъв господар — с изключение може би на среброто. — На лицето му се изписа лукаво изражение: разбираше, че това е началото на някакъв пазарлък.

— Ще е срамота, ако се отърве, без да е получил дори един добър бой, не мислите ли? — попита небрежно Октавиан.

Престъпниците кимнаха и дори и най-мудните започнаха да осъзнават, че заповедта да ги убият така и няма да бъде дадена.

— Мога да го намеря, ако ни пуснеш — каза водачът им; опитваше се да не си прави излишни илюзии. Беше отраснал в града и конете го плашеха. Някак си никога не беше осъзнавал колко са огромни и потрепери, когато един от тях изпръхтя зад него.

Октавиан му подхвърли една кесия и мъжът я улови и автоматично прецени тежестта й, преди да я скрие под туниката си.

— Свърши си работата както трябва — каза Октавиан и дръпна коня си назад, за да направи място на мъжете да минат. Двама от тях се опитаха да отдадат чест, докато минаваха през конниците. После всички тръгнаха към града. Никой не се осмели да погледне назад.

Преди да гласуват последните центурии, Юлий знаеше, че двамата с Бибул са спечелили постовете на консули за следващата година. Когато сенаторите се скупчиха около тях, си спомни как роякът пчели се трупа около майката и се усмихна на смаяния Бибул.

Десетки мъже, които едва познаваше, стискаха рамото му и сграбчваха ръката му и преди напълно да е осъзнал промяната в положението си, вече получаваше въпроси и молби за разговори, като дори му предложиха възможности за инвестиции. В ролята си на формално Comitia Centuriata гражданите на Рим бяха създали две нови вимета, които да доят, и Юлий дори се ядоса от прекаленото им внимание. Къде бяха тези усмихнати поддръжници по време на кампанията му?

В сравнение с повърхностната сърдечност на сената, поздравленията от Крас и Помпей бяха изтънчено удоволствие, като се имаше предвид, че Помпей с по-голямо удоволствие би ял стъкло, отколкото да изрича похвали. Юлий разтърси протегнатата му ръка без следа от удоволствие: мислите му вече бяха насочени към бъдещето. Без значение кого бяха избрали хората да ръководи сената, оттеглящите се консули все още бяха сила в града. Само глупак би ги обидил в момент на триумф.

Магистратът се качи на една малка платформа, за да освободи последните центурии. Те наведоха глави, докато той редеше молитвата. Завърши с традиционната заповед: Discedite!.