Читать «Земя на славата» онлайн - страница 117

Войникът на Помпей сви рамене.

— Оттук не можем да видим много, господарю. Мислиш ли, че този червен парцал им е бил сигнал?

Брут се усмихна.

— Знаеш, че не можем да го докажем. Мисля обаче да променя мнението на тези крадци с малко злато и да ги изпратя срещу господаря им. По-приятно е, отколкото просто да ги избием, нали?

Войникът се усмихна сковано. Знаеше, че неговият началник не обича Брут, но пък той си беше спечелил всеобщо възхищение. Можеше да разказва на децата си, че е говорил с най-големия майстор на меча в Рим.

— Много по-добре ще е, господарю, — каза той, — ако наистина го направят. –

— О, мисля, че ще стане. Моите ездачи могат да са много убедителни — отвърна Брут. Знамето над тях плющеше на вятъра.

Светоний погледна възможно най-безгрижно към знамето на хълма. Все още се вееше! Той раздразнено захапа долната си устна; чудеше се дали отново да не размаха червената кърпа. Заспали ли бяха? Или просто бяха взели парите му и седяха в някоя кръчма и се напиваха до безпаметност? Стори му се, че вижда фигури, които се катерят по тъмния склон, и се запита дали хората, които беше наел, могат да забележат сигнала. Огледа се виновно и отново бръкна под робата си, за да извади мекия плат. В същия момент видя как Юлий му се усмихва — веселият му поглед сякаш разчиташе всяка мисъл в главата му. Светоний отпусна ръка и се изправи сковано. Болезнено осъзнаваше червенината, плъзнала по врата и бузите му.

Октавиан лежеше във високата трева. Конят му лежеше до него — дългият му гръден кош се издигаше в дълги бавни вдишвания.

Месеци бяха тренирали животните да заемат неестествени пози и сега само трябваше да положат длан на меките им мускули, за да ги накарат да стоят неподвижни.

Гледаха как насилниците се спускат и подскачат надолу по склона. Октавиан се усмихна. Юлий се беше оказал прав, че някои може да се опитат да свалят знамето, ако вотът се обърне срещу тях. Въпреки че планът беше прост, ефектът му щеше да е опустошителен. Гражданите на Рим щяха да се втурнат към града и моментният резултат от изборите щеше да бъде обявен за невалиден. Вероятно щеше да мине поне месец, преди да се съберат отново, а дотогава можеха да се случат много неща.

Октавиан изчака, докато тичащите мъже се приближат, после изсвири тихо и прехвърли крак върху седлото, докато конят му се изправяше. Останалите от неговата двайсетица скочиха едновременно с него — мятаха се на седлата още преди конете да са се изправили напълно.

Въоръжените конници изникнаха сякаш изпод земята. Седмината мъже се стъписаха; едни се хвърлиха на земята, други вдигнаха ръце в знак, че се предават. Октавиан извади меча си. Гледаше ги съсредоточено. Водачът им го изгледа примирено, после завъртя глава, плю във високата трева и каза:

— Е, свършвайте.

Въпреки абсолютното си примирение, крадецът вече беше направил цялостна преценка на позициите на конниците и се отказа да побегне едва когато всеки път за отстъпление беше преграден. Беше чувал, че на късо разстояние човек може да надбяга кон, но като гледаше лъскавите животни, това не му се струваше много вероятно.