Читать «Земя на славата» онлайн - страница 107

Задъхан от ездата, Юлий потропа на вратата. Собственикът на странноприемницата беше потвърдил, че Сервилия се е прибрала в стаята си, и Юлий чу как вътре се плиска вода — тя се къпеше преди последния тур. Въпреки нетърпението си Юлий усети първите признаци на възбудата, докато слушаше приближаващите се стъпки, но гласът, който чу, беше на робинята, която пълнеше ваната за гостите.

— Юлий — отвърна той на въпроса кой тропа. Може би титлите му щяха да накарат момичето да се задвижи по-бързо, но по малкия коридор имаше много уши, а и имаше нещо леко безумно в обръщенията към затворена врата — все едно бе полудял от любов хлапак. Запука пръсти, докато чакаше. Поне странноприемницата беше достатъчно близо до градските стени, за да може да се върне навреме.

Конят му чакаше отвън, а на него му беше нужна само минута, за да даде на Сервилия перлата, да приеме възторжената й прегръдка и да препусне към Марсово поле с нея за последния двубой в полунощ.

Най-после робинята отвори и му се поклони. Юлий можеше да види смеха в очите й, когато го пусна в тясното преддверие, но бързо я забрави, когато вратата се затвори зад гърба му.

Сервилия беше облечена в семпла бяла рокля, косата й беше прибрана в плитка на тила. За миг той се зачуди кога е намерила време да постави масла и грим на лицето си, но се втурна към нея.

— Не ми пука за годините помежду ни! Те имаха ли значение в Испания? — Но преди да я докосне, тя протегна ръка гордо като царица и го спря.

— Нищо не разбираш, Юлий.

Той се опита да възрази, но тя заговори високо; очите й блестяха.

— В Испания беше друго. Тук всичко е различно. Не мога да обясня… беше сякаш Рим е прекалено далече и ти беше всичко, което имаше значение. Когато съм тук, усещам годините, десетилетията, Юлий. Десетилетия помежду ни. Вчера беше четирийсет и третият ми рожден ден. Когато ти станеш на четирийсет, ще съм побеляла старица. Вече имам бели коси, но ги покривам с най-добрите бои от Египет. Остави ме на мира, Юлий. Не можем да сме повече заедно.

— Не ме интересува, Сервилия! — сопна се Юлий. — Ти все още си красива…

Сервилия грозно се изсмя.

— Все още, Юлий? Да, цяло чудо е, че поддържам вида си, въпреки че ти не знаеш нищо за усилията, които ми струва да показвам пред света гладко лице.

За момент очите й се свиха и тя се опита да преглътне сълзите си. Когато заговори отново, гласът й беше изпълнен с безкрайна горчивина:

— Няма да позволя да ме гледаш как остарявам, Юлий. Не и ти. Върни се при приятелите си, преди да съм извикала охраната да те изхвърли. Остави ме да довърша обличането си.

Юлий отвори ръката си и й показа перлата. Знаеше, че това е грешка, но беше планирал този жест по целия път от Марсово поле и сега сякаш ръката му се движеше сама, независимо от волята му. Сервилия поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

— Да не би да очакваш сега да се хвърля в прегръдките ти, Юлий? Или да се разплача и да кажа колко съжалявам, че съм те сметнала за хлапак?

И с внезапна злоба грабна перлата и я хвърли право в лицето му. Улучи го по челото и той се сепна. Чу как перлата се търкулна някъде в стаята — звукът сякаш продължи цяла вечност.