Читать «Земя на славата» онлайн - страница 106

Брут отстъпи, объркан и намръщен. Посочи ръката на Саломин. За момент той не се осмели да я погледне, но после усети паренето, видя плиткия разрез в кожата, кимна и каза тихо:

— Не е най-лошата ми рана за днес, приятелю. Надявам се да нямаш вина за останалите.

Брут го погледна неразбиращо, докато вдигаше меча си към тълпата, после внезапно осъзна странната стойка на гъвкавия Саломин и лицето му пребледня, когато с ужас осъзна думите му.

— Кой беше?

Саломин сви рамене.

— Кой би могъл да различи един римлянин от друг? Бяха войници. Всичко свърши.

Брут пребледня още повече — от ярост — и погледна с подозрение към ложата, откъдето го приветстваше Юлий. И тръгна през арената, глух за възгласите на тълпата.

Макар и побеснял от гняв, беше запазил достатъчно разум, за да прибере меча в ножницата, преди да се приближи към охраната около ложата. Нейно задължение беше да го спре, въпреки че бе победил в състезанията.

Юлий и Сервилия бързо излязоха при него. Поздравите на Цезар заседнаха в гърлото му, щом видя лицето на приятеля си.

— Ти ли поръча да пребият Саломин? — почти викна Брут. — Той едва се държеше на крака. Ти ли го направи?

— Не, аз… — започна Юлий объркано. Прекъсна го внезапното отдръпване на завесите: при тях идваше Помпей.

Макар и разтреперан от гняв, Брут поздрави и застана мирно. Помпей го огледа и заяви хладно:

— Аз издадох тази заповед. Дали си се възползвал от нея, или не е без значение. Един чужденец, който не изразява почитта си, не може да се надява на по-добро отношение и заслужава дори по-лошо. Ако не беше стигнал до последния тур, сега щеше да се вее на вятъра.

Отвърна равнодушно на изненаданите им погледи и добави:

— Вярвам, че дори и един чужденец може да бъде приучен на уважение. Сега, Брут, върви и си отпочини за финала.

След тази заповед Брут можеше само да хвърли извинителен поглед на приятеля си и на майка си.

— Може би щеше да е по-добре да изчакаш края на турнира — отбеляза Юлий, след като Брут си тръгна. Нещо в змийския поглед на Помпей го накара да внимава в избора на думи. Арогантността на консула беше по-голяма, отколкото беше предполагал.

— Или може би да го забравим напълно? — отвърна Помпей. — Консулът е Рим, Цезар. С него не може да се подиграват или да се отнасят пренебрежително. Може би ще го разбереш, ако гражданите ти дадат възможност да застанеш там, където сега стоя аз.

Юлий отвори уста, за да го попита дали е заложил на Брут, но спря точно навреме, за да не си навреди. Пък и си спомни, че не беше — извратеното чувство за чест на Помпей го беше спряло.

Внезапно уморен, Юлий само кимна, все едно е разбрал, и задържа открехната завесата, за да могат Сервилия и Помпей да минат. Тя дори и сега не го погледна и той въздъхна горчиво и ги последва. Знаеше, че тя ще очаква той да я посети насаме, и въпреки че тази мисъл го притесняваше, разбираше, че няма избор. Плъзна ръка към торбичката с перлата и я потупа замислено.