Читать «Застрахователи» онлайн - страница 4

— А междувременно трябва да знаеш какви са резултатите до този момент. — Той започна да вади листовете от папката. После спря, стиснал разпечатката в ръка, сякаш се страхуваше, че може да отлети. — Много съжалявам, Майкъл, но се боя, че това, което открихме в хромозом четири, не е добро. Хич не е добро.

След два часа и половина Елиот пътуваше обратно към Ийст Сайд. Тейт му беше предложил да го откара, но накрая се оказа, че е пил повече скоч от него и не е в състояние да шофира. Нямало смисъл да си рискува живота заради няколкото въшливи долара за такси, каза му Елиот, и Харолд тъжно поклати глава, свел поглед към обувките си. Когато се напиеше, ставаше сантиментален. Сантиментален, но истински приятел. Връхлетяха го спомени от студентските им дни. Струваше му се, че е било едва вчера, а не преди четвърт век. Замисли се за това какво е постигнал през тези двайсет и пет години, за нещата, които му се бяха случили, но като че ли всичко бе забулено в сива мъгла. Беше изгубил прекалено много време.

Вече не валеше. Вятърът бе утихнал и високо над белия купол на Капитолия май мъждукаха звезди. Навярно в крайна сметка нямаше да затворят летището.

Този път шофьорът беше чернокож, четирийсет и няколко годишен, с бичи врат и твърда сива коса. Откакто напуснаха Уоруик, не бе обелил нито дума.

— Може ли да те попитам нещо? — рече Елиот.

Мъжът равнодушно го погледна в огледалото. Навярно беше уморен.

— Какво щеше да направиш, ако научеше, че ти остават само няколко години живот? Да речем, четири-пет. Остават ти четири години живот и разполагаш с колкото щеш пари?

Шофьорът презрително изсумтя. Спряха на червен светофар на Мемориал Булевард. Пътя им пресече самотен пикап и продължи към центъра на града.

— За к’ва сума става въпрос? — попита накрая негърът.

— Голяма. Неограничена.

— К’во значи неограничена? Нещо като един милион долара ли?

Шофьорът погледна нагоре към Ийст Сайд. Кварталът бе баровски, разбира се, но не чак толкова. Хич даже.

— Пет милиона. Десет. Колкото щеш.

Светна зелено. Таксито бавно зави надясно.

Мъжът се изхили.

— А бе, готин, ако имах десет милиона, знам аз за к’во да ги похарча.

— Тогава ми кажи — вперил очи в огледалото, отвърна Елиот.

— Ще ги похарча точно за к’вото ми кефне.

Маргарет беше оставила лампата пред входната врата включена, но иначе първият етаж тънеше в мрак. Елиот остави ключовете си в купата от палисандър и тръгна по коридора. Чу гласа й отгоре.

— Майкъл? Ти ли си, Майкъл?

Досада. Укор. Почти гняв. Сигурно бе заспала. Скърцането на дъските на пода беше достатъчно, за да я събуди, а в тази стара къща скърцаха всички дъски.

— Да, аз съм.

— Колко е часът?

Тя знаеше колко е часът. Просто искаше той да го каже.

— Два. — Не му се приказваше. Не сега. Не с нея. — Страхотен проблем с изгубени данни. В службата. Трябваше да остана, докато го оправят.

Елиот стигна до стълбището.

— Първо трябва да свърша нещо. Няма да се бавя.

Виждаше сянката й на стената на площадката. Чу въздишката й. После сянката изчезна.