Читать «Застрахователи» онлайн - страница 13

— Не, всъщност не — отвърна Алекс. — Е, нали разбираш. От време на време идваше в отдела. Аз… все още не мога да повярвам. Просто не ми го побира умът.

— Ужасно е. Такава нелепа смърт в застрахователна компания. Чете ли съобщението на господин Гьобърт?

Алекс се намръщи. Кели имаше навика да открива скрит смисъл във всичко. Това беше особено дразнещо за човек, който си изкарва прехраната като анализира хаоса и търси в него своя собствена система и ред.

— Марк там ли е? — попита тя.

— Не. При Нютън Брейди е.

— Невъзможно. Търсих го преди час и вече беше при Брейди. Какво прави там?

— Нямам представа. Цяла сутрин влиза и излиза от кабинета му. Преди няколко минути влезе и Нойман. Не зная какво иска. — Кели произнесе името на правния съветник така, сякаш е нещо гадно и хлъзгаво. Всички мразеха Нойман.

— Добре. Просто му предай, че съм се обаждала.

Алекс затвори и се замисли за Марк. Съжаляваше, че му се бе подиграла. Защо да не го повишат? А сега той беше прекалено зает, за да разговаря с нея.

Връзката им навлизаше в нов период — бяха заедно от година и всичко вървеше чудесно — в който започваше да се очертава очевидната следваща стъпка. Не брак. Нито един от двамата не мислеше за това. Алекс още бе на двайсет и пет и не се чувстваше готова за съвместен живот, а трийсет и четири годишният Марк беше заклет ерген. Тя живееше с котарака си Оскар на последния етаж на паянтова къща на Филипс стрийт на около километър и половина от „Браун“. Договорът й изтичаше след два месеца и имаше възможност да го поднови при по-висок наем, който не можеше да си позволи. Марк го знаеше и от известно време говореше за достойнствата на Кранстън, колко модерен ставал и колко по-забавно било там от тъпия Ийст Сайд. Наближаващият краен срок накара двамата да се вгледат един в друг по-сериозно. И неизбежно започнаха да откриват недостатъците си. Алекс разбираше, че е прекалено критична към Марк, което я изпълваше с угризения. Отлично познаваше тези противоречиви чувства, съсипали поне две от по-сериозните й връзки. И ето че отново се случваше.

— Изглеждаш адски тъжна.

Беше Мел Хартман, новопостъпил математически гений, който явно се смяташе за голяма работа. И още от първия ден бе започнал да я сваля.

— Моля?

Алекс погледна малкото петно на вратовръзката му. Мел всяка сутрин ядеше палачинки в „При Джино“ зад съседния ъгъл. С много кленов сироп. И много масло. Лично го беше виждала.

— Съобщението. Прочете ли го?

— Естествено.

— Обожавам фирмените съболезнования, а ти? — повдигна вежди Мел.

Очевидно очакваше да оцени тънкото му чувство за хумор. Но Алекс не успя да се усмихне.

— Хей, я по-весело.

Тя се изправи.

— Извини ме, Мел.

Алекс отиде в служебната тоалетна. „По-весело.“ Всички постоянно й го повтаряха. Дали наистина бе чак толкова мрачна? Опита се да се усмихне пред огледалото, топла, весела усмивка, после погледна зеленото си вълнено сако. Скучно сако, това поне разбираше. Тя го съблече и го закачи на вратата. Пуловерът й бе сив и толкова дебел, че правеше тялото й безформено. Е, отдолу не беше зле. Навярно малко мършава. Замисли се какви промени би могла да внесе в гардероба си… и изведнъж й хрумна нещо.