Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 7

— Емблемата на станцията — обясни Алекс.

Вандалите бяха отнесли и електронното оборудване от контролния център. Бяха разкъсали панелите, за да достигнат до него. Явно бяха търсили части с обозначенията на базата. Всичко останало бе просто изтръгнато и захвърлено на пода.

Алекс беше бесен, когато приключихме огледа. В останалите три купола и в подземната мрежа положението бе същото. Имаше само едно изключение в царящия хаос. Открихме стая, в която имаше проектори, четящи устройства и информационни кристали, изчерпали енергията си дълго преди да изтекат шестте века, които ни деляха от онова време. В единия ъгъл имаше счупен съд и малко лед, а в друг беше захвърлен разкъсан килим. В центъра на стаята стоеше малка масичка, върху която беше разтворена книга.

— Поне няма да е пълен провал. Това ще ни донесе някакви пари — казах аз и отидох да я огледам.

А може би нямаше.

Беше миналогодишното издание на „Наръчник на антикваря“.

— Изглежда, вандалът е знаел, че ще дойдем — заяви Алекс — Казва ни „здрасти“.

2

Казах му, че в идиот. Обясних му, че предлага на търг нашата история, като я превръща в дрънкулки и ги дава на хора, които си нямат представа кой е бил Майк Естър. И че когато стигне до края, когато и последният кристал бъде взет от музеите и продаден на бижутерите, няма да ни остане нищо от създателите на нашия свят. Той се усмихна, поклати глава и за миг си помислих, че е изгубил гласа си.

— Стари приятелю — каза, — те отдавна са продадени.

Харас Кора, „Хрониките на Бинаква“, 4417 година по земния календар

Уинета Яшевик беше археологическата ни свръзка в Службата за проучвания. Беше началник на отдела за връзки с обществеността. Уинди беше единственият човек, на когото бях разкрила нашата цел, но знаех, че тя никога не би предала информацията на някой от конкурентите на Алекс. Беше истинска вярваща. Според нея ние превръщахме реликвите в екзотични украшения и ги продавахме на частни купувачи. Смяташе това за безчестие и винаги, без да го казва направо, успяваше да ме накара да се почувствам етично непригодна. Бях нещо като изгубената овца — покварена от лъжливата суета на света, забравила пътя към дома.