Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 8

За нея беше лесно да ме съди. Беше родена в богатство и не знаеше какво е нищета. Но това е друг въпрос.

Когато застанах пред кабинета й в комплекса на Службата за проучвания, на втория етаж на сградата „Колман“, тя засия, махна ми да вляза и затвори вратата,

— Върна се по-бързо, отколкото очаквах. Открихте ли мястото?

— Там беше — отговорих, — Точно както каза Алекс. Но някой беше пристигнал преди нас и беше проникнал вътре.

Тя въздъхна.

— Навсякъде крадци. Е, както и да е. Поздравления. Сега вече знаеш как се чувстваме ние, когато вие с Алекс попаднете на някое находище. — Тя млъкна, усмихна се, сякаш да ми покаже, че не желае да нарани чувствата ми, а се шегува, нали се сещам. — Успяхте ли да отмъкнете нещо оттам?

Не обърнах внимание на фразеологията и отговорих:

— Не, беше почистено.

Затвори очи и сви устни, но не каза нищо. Уинди беше висока, тъмна и влагаше страст в нещата, в които вярваше. Никакви половинчати мерки. Мен ме търпеше, защото нямаше сили да захвърли приятелство, което датираше от времето, когато и двете си играехме с кукли.

— Някакви идеи кои са били?

— Не. Но е станало наскоро. През последната година.

Може би през последните няколко дни.

Кабинетът й беше голям. По стените имаше снимки от мисии, както и най-различни награди — служител на годината; наградата „Харбисън“ за изключителна служба; благодарствена грамота от Обединените защитници за приноса й към тяхната програма „Играчки за деца“. И доста снимки от разкопки.

— Е — въздъхна тя, — съжалявам да го чуя.

— Уинди, опитваме се да разберем как е станало. — Поех дълбоко дъх. — Не го тълкувай превратно, но ти си единственият човек, който знаеше къде отиваме.

— Чейс — отвърна ми тя с равен тон. — Каза ми да си мълча и аз го направих. Освен това знаеш, че никога не бих помогнала на някого от тези вандали.

— Наясно сме, но се чудехме дали информацията не е изтекла по някакъв начин. Може някой в Службата да е научил.

— Не. Сигурна съм. Не съм казала на никого.

Но след като помисли, добави:

— Освен на Луи. — Това беше Луис Понцио, директорът.

— Добре, тогава излиза, че някой ни е подслушал.

— Може би. — Изглежда й стана неловко. — Чейс, и двете знаем, че директорът не управлява най-изрядното място на планетата.

Всъщност лично аз не се наемах да го твърдя.

— Не знам дали в това е проблемът. Съжалявам. Не трябваше да му казвам нищо.

— Всичко е наред. Вероятно е била комуникационната система.

— Както и да е. Слушай, Чейс…

— Да?

— Не бих желала да останеш с усещането, че не можеш да споделяш с мен.

— Знам. Не се притеснявай.

— Следващия път…

— Знам.

Фен Редфийлд, стар приятел на Алекс от полицията, беше във вилата, когато се върнах. Алекс му беше казал какво е станало. Не беше официално оплакване, разбира се. Такова не можеше да се направи.

— Но има възможност някой да е подслушвал.

— Ще ми се да можех да помогна — каза той. — Хора, просто трябва да сте по-внимателни какво говорите по необезопасена връзка.

Фен беше нисък, набит, ходеща бъчва със зелени очи и дълбок басов глас. Никога не се беше женил, обичаше да купонясва и редовно играеше карти в малка група заедно с Алекс.