Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 5

Оставих „Бел-Мари“ на орбита и се спуснахме със совалката.

Луната беше осеяна с множество кратери на север и по протежение на екватора, а в южната част имаше равнини, възвишения и каньони. Имаше и няколко планински вериги с високи голи гранитни върхове. Куполите бяха разположени на средата между екватора и северния полюс, на сравнително равна повърхност. Антените бяха на запад, на изток се издигаха планини. Гъсенична наземна машина беше оставена в средата на комплекса.

Куполите изглеждаха в добро състояние. Алекс ги оглеждаше доволно. Виждаха се и шест от луните. Бяха бледи, призрачни, с едва доловими очертания в мъждивата светлина на централната звезда. Ако не знаеш, че са — там, може и да не ги забележиш.

Приземихме се, изключих двигателите и бавно преместих лоста за гравитацията. Алекс бе нетърпелив, смяташе, че страдам от излишък от женска предпазливост. Винаги е готов да потегли — „Да вървим, нямаме цял ден“. Но пък, от друга страна, не обича неприятните изненади. А моята работа е да ги предотвратявам. Преди години пропаднахме през дъното на кратер в кухина и той не пропуска да ми го напомни.

Този път всичко изглеждаше наред. Алекс се хилеше доволно и се взираше през илюминатора, наслаждавайки се на момента. Когато отидеш на място, напуснато от векове, дори хилядолетия, никога не знаеш какво ще откриеш. Можеш да се натъкнеш на смъртоносни капани. Подовете могат да се срутят, стените да поддадат. В една космическа станция въздушното налягане се беше покачило дотолкова, че когато екипът от Службата за проучване се опита да влезе, тя избухна.

Това, на което винаги се надяваш, е отворен люк и карта на съоръжението. Като онази, която намериха на Ляутей.

Освободих колана и зачаках Алекс. Най-накрая той пое дълбоко дъх, разкопча ремъците, изправи се и си сложи кислородните бутилки. Направихме проверка на радиостанциите и костюмите си, след това декомпресирах и отворих люка.

Слязохме по стълбата на повърхността. Земята беше ронлива. Пясък с железни примеси. Имаше хиляди следи от стъпки и от превозни средства. Недокоснати от времето.

— Последните стъпки навън, може би?

— Не бих се учудила — отвърнах. Повече ме интересуваше гледката. Над планините надничаха две от луните ги се виждаше част от пръстените.

— Нещо не е наред — каза Алекс.

— Какво? — Куполите бяха мрачни и тихи. Нищо не се движеше из равнината, която се простираше до южния хоризонт. Нищо необичайно в небето.

В тъмното не можех да видя лицето на Алекс зад визьора, но той сякаш гледаше към най-близкия купол. Не, всъщност към една от другите постройки — най-северната и най-голямата.

Имаше отворена врата.

Е, не точно отворена — някой беше изрязал отвор в люка. Сигурно щяхме да го забележим при спускането, ако бяхме внимавали повече.

Алекс замърмори ядно и се устреми натам, а аз го последвах.

— Внимавай с гравитацията — извиках, когато той залитна.