Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 180

— Влез вътре — нареди Чарли на Алекс. Аз го последвах. Нападателят ни остана пред входа на стаята, откъдето можеше да наблюдава коридора. В каютата имаше само един шкаф и Чарли поиска да го отворим.

Алекс натисна дръжката и вратата се плъзна странично. Няколко ризи, чифт панталони и сако. Нямаше друго.

Пресякохме коридора.

— Твоята каюта ли е? — попита ме Чарли. Дрехите бяха навсякъде.

— Да.

— Доста е разхвърляно.

Отворихме шкафа. Още дрехи.

— Винаги ли пътуваш така, Чейс? — попита той с усмивка.

— Обичам да съм подготвена — отвърнах. Вече изпитвах силна болка и се подпирах на стената, за да се задържа изправена.

Каютата на Шара беше следващата. Алекс отвори вратата и му показа неизползвана стая. В шкафа нямаше нищо. В чекмеджетата също. Чарли вече беше видял нещата й — в моята стая. Накрая затворихме и продължихме нататък.

Минахме и през останалите каюти, като ги проверявахме по същия начин. Огледахме оперативния център, общата зала, баните и складовото помещение в края на коридора.

Чарли изглеждаше объркан. Беше сигурен, че ще намери Шара Майкълс.

— Как сте успели да се справите с търсенето без специалист на борда, който да знае какво прави? — попита той.

— Знам какво правя — отвърнах аз, опитвах се да звуча обидено.

— Сигурен съм. — Той насочи лазера към нас, за да ни накара да тръгнем обратно към мостика. Очите му бяха твърди и студени. Чист лед. Продължаваше да се оглежда. Когато стигнахме, забеляза палубния люк — онзи, който водеше към отделните системи.

— Какво е това?

— Люк — отговорих му.

Това ми спечели плесница, която ме запрати на колене. Алекс ме изгледа ядосано: спри да го провокираш.

Чарли повтори:

— Какво има долу? И недей да остроумничиш.

— Припаси — отвърнах. — Оборудване.

— Отвори го.

Наредих на Калу и вратата се плъзна настрани. Чарли се дръпна назад, погледна и изръмжа нещо.

— Добре. Можеш да го затвориш.

Отвори една от комуникационните връзки и си сложи слушалки.

— Всичко е готово — каза той на някого от другата страна на веригата.

Не можехме да чуем отговора.

Чарли кимна.

— Всичко е под контрол.

От яхтата казаха още нещо.

— Добре. — Чарли все така ни държеше под око. — Ще сменим курса след минута — каза той на съучастника си. — След това трябва да докараш яхтата до кораба. От дясната страна. Просто й кажи и тя ще се погрижи. Идвам след няколко минути.

Вслуша се и кимна.

— Ще ти кажа, когато свърша.

Зачудих се за промяната на курса, но не казах нищо. Алекс ме погледна. Задаваха се още проблеми.

Чарли все още слушаше онзи от яхтата.

— Добре — каза накрая, включи високоговорителя и даде знак на Алекс. — Шефът иска да говори с теб.

Алекс кимна.

— Здравей, Уинди.

— О! — възкликна тя. Беше нейният глас, шепнещ и тъжен, изпълнен със съжаление. Ако седях на стол, сигурно щях да падна от него. — Значи си се досетил?

— Разбира се. Кой друг знае, че сме тук?

— Много добре. — Тя помълча, после добави: — Държа да ти кажа колко съжалявам, че нещата се стекоха така.

— През цялото време си била ти?! — възкликнах аз напълно объркана.

— Опитах се да те вразумя, Чейс. Но ти не пожела да ме чуеш. Нито ти, нито лицемерният ти партньор имахте желание да се отдръпнете. Щяхте да продължавате да осквернявате находища, да крадете артефакти и да ги продавате за собствена облага. Съжалявам те, Чейс. — Гласът й потрепери. — И двамата имате огромен потенциал. Но ме накарахте да правя неща, за които винаги ще съжалявам. Все някой трябваше да ви спре.