Читать «За моята си черга ((Шарения, която може и да се не чете))» онлайн - страница 3

Тринайсети: „Митрофан и Дормидолски са една литературна кражба и руската народност на Дормидолски и Дакито, дори и на Бейката, вади очи!…“

Ах, ти чародеецо!

Четиринайсети: „Подир всичко това нека кажа, че всяка кражба е осъдителна; но кражба, която се извършва върху благодетели, е възмутителна! В-в обра литературата на Русите — не стига дето си дадоха кръвта за нас!…“

Не, това е просто умилително!

Петнайсети: „Но главната вина на автора състои не в това, че е откраднал сюжета и лицата от Гоголя — крал е и Любен, — а че е обезобразил гениалния руски списател. Не можеше ли просто да го преведе на български?!…“

И аз сега виждам!

Шестнайсети: „Удивително е до каква степен е дошла рабската подражателност у такъв един списател с въображение като В.: той е земал на Гоголя даже и имената: така, Дормидолски се зове Иван, както и двамата Гоголеви герои: Иван Иванович и Иван Никифорович!…“

Това е страшна улика, признавам: чуло ли се е в България да има Ивановци?

Седемнайсети: „Любопитно е, че В. нито си е помислил, че може да има българи, които през плет поне да са слушали за Гоголя. Нашият симпатичен списател нека си спомни пословицата прочее: «Чуждото и на Великден се зима назад…» Впрочем всичките съчинения В-ви са подобни копирания от руски!“

Тъй, тъй: добий кучката, като си я забил!

Но осемнайсетият ръкопис цял се ограничаваше в тия думи:

„Митрофан и Дормидолски е една жалка пародия на гениалния Гоголя, която не възбужда смях, както мислят някои, а дълбоко възмущение. Светотатството се не съди, а се презира… Отказвам се от разбора!“

Този е най-красноречив!

Липсваше само едно още: бесилото в Черната джамия!

Сега аз си обясних царствуващото едногласие в това твърдение. Симпатичните тия млади хора, като говореха за Гоголевата комедия и повест, клеветяха се немилостиво. Естествено, почти всичките не бяха чели Гоголя. Инак нямаше да твърдят тия чудовищности. Те прегвачваха само по разни начини проповядваната от учителите им легенда, че Митрофан е подражение на Гоголя. Аз не казвам лъжа, а легенда, защото ако не беше достоверна и спорна, във всеки случай — беше приятна…

Тая легенда се е затвърдила и вън от училищните огради: и в критиката, и в историята на литературата ни, тя мина даже в чуждата критика. Един русин — мисля г. Каплуновски, — като рецензираше повестта Митрофан, за която беше чел някъде, че под български имена осмива руски човеци, се възмущаваше против тая дързост на автора и предполагаше, че той навярно е имал пред себе си руски евреи или немци, а не руси, чийто характер е съвсем друг!

* * *

Нека разправя как се създаде тая мила легенда, тоя абсурд до днеска любовно гален и благоговейно съхраняван от нашите преподаватели на българската литература и от други.

Но преди това да кажа с две думи как сгреших, та написах Митрофана. Една автобиографическа чърта, която читателят нека ми прости заради нейната късота.

Трябваше да се зафане печатането на V книжка от списанието „Наука“ за август 1881 година в Пловдив.