Читать «За моята си черга ((Шарения, която може и да се не чете))» онлайн - страница 5

Название съвсем неизразително.

Митрофан се появи в „Наука!“

Смя се цяла България.

Митрофан го учеха изуст.

Друга моя книга нема̀ вече такъв успех.

* * *

Причината?

Една струя от веселост, която се разливаше от страниците. Тя подкупи читателите и избърса пред очите ми хилядите недостатки, неизбежни в такава прибързана работа.

Този лесен триумф биде обаче затъмнен от едно облаче. Ненавистта трепна!

В един провинциален вестник Съветник, в Сливен, появи се една критика безименна срещу Митрофана — първият дисонанс в хора от благоволителни отзиви и съчувствия.

Тая критика явяваше на света, че държи за полата един градец, който беше откраднал Митрофана от Гоголевия Ревизор и от Скарването на Ив. Иванович и Ив. Никифорович!

И критикът (аз после узнах, че бил Захарий Стоянов — бог да прости озлобената му душа!) ме привързваше с едно свирепо ожесточение на позорния стълб.

Доколкото помня, многодоказателните улики на неоспоримото престъпление бяха тия:

Първо: Гогол имаше една драма под название Ревизор, а в Митрофана на една страница нейде също излизаше мимоходом един мним ревизор.

Второ: у Гоголевата повест двамата съседи, Ив. Иванович и Ив. Никифорович, се скарали; у Митрофана също двама приятели се скарали!

Трето: един от Гоголевите герои имал глава, прилична на рапон с опашката нагоре; у Митрофана имало един герой, който имал валчеста глава!

Четвърто: у Гогол някъде имало възклицанието: „Господ, Создатель мой!“ и у Митрофана — „Боже, света Богородичке!“

И още няколко се от подобна опасна важност.

С тая щастлива метода на предвзето пощене и изкусен подбор почтеният този човек можеше да изкара Митрофана откраднат и от Талмуда!

Но най-много биеше критикът на присъствието на мними ревизори и у двамата автора: това съвпадение експлоатираше с много раздухвания и изопачавания.

Малко я беше еня публиката да седне да проверява действителността и важността на това сходство: никоя публика не пощи една книга; тая роля оставя на критикувачите и буквоедите, а тя се доверява само на инстинкта си — или вкушава книгата, ако й се харесва, или я зафърля равнодушно. Публиката продължи да чете с жажда Митрофана и да се смее.

Но семето на съмнението беше фърлено. Каза се, че Митрофан е подражение на Гоголя и всички, които имаха интерес, повториха това. А господ знай малцина ли бяха те! Легендата се създаде. Злорадството намери сметка в поддържането й, лекомислието намери удоволствие да я повярва, а авторът не прие да се оправдава. Незначителното и безрезултатно епизодче на ревизора беше едничкото нещо в Митрофана. Нищо друго там нямаше! Иглата в купата видена — купата не. Някой глъбокомислен ли доктор-критик пишеше за Митрофана, речовитият учител по словесността ли говореше за него, винаги си даваха удоволствието да откриват пак Америка. Сега аз имах пред себе си осемнайсет тетради и всяка откриваше Америка. И с какъв наивно очуден тон! И колкото повече се дърляше откривачът на Америката, толкоз по-сигурно бе, че не е чел ни едно от горепоменатите произведения. „Който видял вълка — вика; който го не видял — дваж вика!“, дума пословицата.