Читать «Жътваря» онлайн - страница 83

— Ще престанеш ли да мърдаш, ако обичаш?

— Какво?

— Отново тананикаш същата безбожна, дисхармонична мелодия.

— Не съзнавах. — Джон бавно примига. Нямаше представа, че си тананика песен.

— Лазиш ми по нервите. Може би трябва да прережа гласните ти струни, за да спреш.

Телфър поклати глава.

— Няма да го правя повече. Извинявай.

— Хубаво. А сега, ако ме оставиш на тишина и спокойствие, може да измисля някакво решение.

— Ще ме убиеш ли?

Мъжът подсмръкна в отговор.

— Вероятно, но още не съм решил как.

— Благодаря, че си толкова откровен — изсумтя Джон и чу, че откаченият стана от леглото и тръгна. Тялото му се скова. От гърлото му се изтръгна кратък вопъл, а после нещо го накара да затаи страха си, преди да му се отдаде напълно. Не искаше да умира, но ако се наложеше, нямаше намерение да пищи като изгубена душа. Той вдигна брадичка предизвикателно и изложи гърлото си за бърз разрез, а след това замига от внезапното нахлуване на светлина, когато мъжът свали качулката му. Психопатът не държеше нож, но беше насочил пистолет.

— Няколко пъти те молих да млъкнеш, но ти, изглежда, не можеш да си държиш устата затворена. Затова ето какво реших. Искам да продължиш да говориш. Разбра ли?

Телфър присви очи и го погледна.

— Какво искаш да кажа?

Човекът въздъхна раздразнено.

— Кажи ми кой си и как се озова тук?

Джон сви рамене.

— Искам истината. Не ме лъжи. Повярвай ми, ще разбера, ако излъжеш. И ще ти причиня болка. Ясно ли е?

— Да.

— Добре. Започвай. Но не повишавай тон. Не искаме никой да подслуша разговора ни.

Телфър погледна през рамо стената — шуплеста като гъба като повечето хотелски стени. Не можеше да бъде сигурен дали в съседната стая има някого и да поеме риска да ги чуят. Идеята беше странна, като се имаше предвид, че психарят го държеше на прицел. Той отново насочи погледа си към него и видя, че на устните му играе лека усмивка. Изглежда се забавляваше, сякаш знаеше, че Джон не може да извика за помощ.

— Не се казвам Амброуз — започна.

— Знам.

— Да, разбира се.

— Е, как е истинското ти име?

— Джон.

— Ммм.

— Честна дума. Казвам се Джон Телфър.

Мъжът кимна, сякаш чу потвърждение на нещо, което вече знаеше.

— Англичанин съм.

— Вече установихме това — замислено се усмихна лунатикът.

— Дойдох тук с разрешително за работа.

— Което вече изтече?

Сега беше ред на Телфър да кимне.

— Още не съм успял да получа пълна виза.

Психопатът сви рамене.

— Ти и няколко милиона други.

— Ето защо трябваше да се преместя. Ако бях останал на едно място, щяха да ме депортират.

Психарят се втренчи в Джон за пет-шест секунди, а сетне се приближи и затъкна пистолета в колана на панталоните си. Извади извития нож и го тикна под носа на Телфър, който се отдръпна назад. Сухожилията на врата му се опънаха.

— Предупредих те да не лъжеш. — Смахнатият допря ножа до бузата му, така че острието да сочи на милиметри от дясното му око. — Отнася се и за полуистините. Не се съмнявам, че нямаш виза, но това не е причината да бягаш. Искам цялата истина. Приеми го като последно предупреждение. — Той завъртя ножа на върха му и сряза плътта, но не дълбоко, а само колкото да разкъса епидермиса. По лицето на Телфър потече топла и предизвикваща сърбеж кръв, която образува локвичка в ъгълчето на устата му.