Читать «Жътваря» онлайн - страница 147

— Джо? — дрезгаво промълви той.

— Да, Джон. — Едва не се разплаках отново. — Аз съм, Джо. Дошъл съм да ти помогна…

И в същия миг чух стрелба.

Завъртях се, взех пистолета си и го насочих към входа. Изстрелите се разнесоха отвън. Реших, че Ринк убива Каин или убиват него. Направих три крачки и се обърнах към Джон.

— Всичко ще бъде наред, Джон — обещах. — След малко ще се върна за теб.

— Не — изстена той. — Не ме оставяй. Моля те, Джо! Не ме оставяй отново…

Потреперих от колебание. Ринк се нуждаеше от мен. Джон също. Не можех да реша кой се нуждае повече от мен. И после военната ми подготовка надделя и ми напомни, че има само един начин да реша дилемата.

— Ей сега ще се върна. Обещавам.

Тръгнах към стъпалата, водещи извън пещерата. Трябваше да я отбранявам. Ако Каин бе убил Ринк, тогава щеше да ме държи затворен там, без друга възможност за избор, освен да гледам как брат ми умира. Ако имаше вероятност да оцелее от тежките си рани, Джон се нуждаеше от незабавна медицинска помощ и нямаше да я получи, ако стоях със скръстени ръце.

Стигнах до стъпалата и отново чух стрелба. След секунда се разнесе още един изстрел, последван от тишина. Забързах нагоре, като прескачах по три стъпала наведнъж, излязох на нощния въздух и затаих дъх.

Потърсих мишени, но не открих нито една и веднага се отправих по посока на тясната пукнатина в скалите.

Пролуката беше тъмна, но ми се стори, че забелязах движение, и инстинктивно натиснах спусъка. Някой отвърна на изстрела ми. Усетих свистенето на куршума, който прелетя покрай главата ми. Залегнах, претърколих се, изправих се на коляно и отново стрелях. Ответният куршум разкъса плата на лакътя ми. Не му позволих да ме спре и продължих да стрелям. Надявах се, че поне единият от шестте патрона, изстреляни в бърза последователност, ще улучи Каин. Чух го, че изпъшка и изруга, и разбрах, че съм го уцелил.

Всеки би предположил, че мигновено ще изпитам задоволство, но не беше така. Бях твърде зает да оцелявам. Легнах по корем, изстрелях останалите два патрона в пистолета и бръкнах в колана си да извадя нов пълнител.

Движението беше отработено и го правех за по-малко от две секунди, но въпреки това е изненадващо какво голямо разстояние може да измине един решителен човек за същото време. Докато слагах пълнителя в зиг-зауера, Каин се нахвърли върху мен от мрака, разпръсквайки облаци пясък.

Прицелих се и стрелях.

Куршумът го улучи в лявата ръка, откъдето бликна учудващо тъмна кръв на фона на белезникавите скали зад него. Той обаче не трепна, стреля и продължи да бяга.

Куршумите надупчиха земята пред мен и ме изпръскаха със солен пясък. Левият ми прасец пламна, изсумтях и пак стрелях. И този път Каин се преви на две, макар че и това не го спря. Той прескочи невидимата бариера, проправена в пустинния въздух от куршума ми, хвърли се върху мен и ме повали на земята.

Трябваше да направя нещо.

Превъртях се на една страна и едва избегнах лакътя, който той насочи към главата ми. Обърнах се към него и стрелях от упор. Само че Каин се отмести и не го улучих. Удари с изопната длан ръката ми и засегна нервите. Зиг-зауерът падна от парализираните ми пръсти. Убиецът насочи пистолета си към мен. Ритнах го в гърдите и куршумът излетя встрани. Вкопчихме се един в друг. Посегнах към гърлото му с лявата си ръка, но той заби коляно в слабините ми. Ударих го с глава в лицето, сграбчих ръката му и избих пистолета. Той халоса китката ми и се наложи да пусна оръжието, за да отвърна.