Читать «Жътваря» онлайн - страница 139

Докато той слизаше, аз го прикривах. Ринк стигна до долу и аз се запромъквах напред. Той ме последва, оглеждайки се наляво и надясно. Преминахме по този начин склона на бялата като кост долина и стигнахме до равен терен. Земята вече не беше коварна, но пред нас се извиси мъгла и закри гледката. Освен че ни пречеше да виждаме, мъглата играеше номера на слуха ни. Докато стъпвах по пясъка, бих се заклел, че чух музика. Спрях и се обърнах към Ринк:

— Чу ли?

Той свъси вежди.

— Радио ли свири? — прошепна.

Повдигнах рамене и продължих. Стори ми се, че забелязах нещо да се движи през талазите мъгла. Ръката ми се насочи към него и пръстът ми погали спусъка на зиг-зауера. Отново се разнесе музика, а после мъглата се сгъсти и силуетът изчезна.

— Какво беше това, по дяволите? — изсъска Ринк. Думите му потвърдиха, че не халюцинирам.

— Не знам. Запази спокойствие. Мисля, че не беше Каин.

— Уродлив призрак — измърмори приятелят ми.

Претърсих с поглед танцуващата мъгла и видях нещо тъмно във въртящите се спирали. Отново насочих пистолета, но се въздържах и не стрелях.

Пред мен се разнасяше музика като дисхармонично дрънчене на оркестър от музикални инвалиди. Пак зърнах диригента, размахващ палка. Въпреки че бях свикнал с всякакви ужасии, аз се дръпнах назад от сцената, която се разкри пред мен.

— По дяволите — промълвих.

Ринк се оказа прав. Уродливостта пред очите ми наистина можеше най-добре да се опише като призрак.

41

Каин работеше и си подсвиркваше в ритъм с пронизителните стенания, които Джон Телфър издаваше. Подсвирваше при всяко трепване от агония, въздъхваше шумно с всяко пъшкане от болка и се смееше, когато Джон притискаше тяло в скалната стена в усилие да се отдръпне от ножа.

— Болката скоро ще премине — увери го. — Щом приключа с дермата и стигна до костта, вече няма да засягам нервните окончания. Повярвай ми, след като одера кожата, няма да чувстваш болка, а блаженство. И тогава ще ми благодариш, Джон. Убеден съм. Почакай и ще видиш.

Телфър изрева от изтезанията.

Каин се приближи и насочи ножа за чистене на риба с хирургична прецизност. Беше се съсредоточил и езикът му се подаде между стиснатите устни и се заизвива като тлъст червей, докато усърдно въртеше инструмента. Под плътта беше костта и това щеше да изисква усилия. Той спря да си подсвирква и започна да стене по-често от Джон.

Жертвата вече се носеше по пътя отвъд агонията, но усещането нямаше нищо общо с обещаното от Каин блаженство. Той премина предела на човешката издръжливост и не чувстваше нищо. Тувал въздъхна. Работата му не беше същата и не му доставяше удоволствие, ако обектът не беше в съзнание да я оцени. Той поклати глава и отстъпи назад, а после сложи ръце на кръста си и огледа произведението на изкуството си.

— Не е зле — отбеляза, макар че все още му липсваше ефектен щрих, за да го довърши. Ако това щеше да бъде шедьовърът на Ювал и Тувал-Каин, творбата изискваше грандиозен, незабравим орнамент, който да й придаде завършеност.

Каин пъхна ножа за чистене на риба в колана си, взе празния пистолет от пода и тръгна да търси това нещо.