Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 322

След изказването на адвоката водещият се обърна за последен път към Ортанс, която разказа за блестящата кариера на майка си в НЦНИ, за проучванията й върху XII век, за непоправимата й скромност, която вбесявала и собствената й дъщеря.

— Знаете ли — каза в заключение Ортанс, — когато си дете, а аз доскоро бях дете, изпитваш нужда да се възхищаваш от родителите си, да смяташ, че са силни, най-силните. Родителите са твоята защита. Не искаш да са слаби, отчаяни, колебливи. Не те интересува дали имат проблеми. Важно ти е да се чувстваш закрилян от тях. Винаги съм имала чувството, че майка ми не е достатъчно силна, за да накара другите да я уважават, че през целия си живот ще се оставя да я тъпчат. Тази вечер искам да направя нещо: да я защитя от самата нея, да я подсигуря, за да не й липсва нищо никога вече, за да престане да си блъска главата и да се пита как ще плаща апартамента, образованието ни, данъците, с какво ще ни храни всеки ден… Днес наруших тайната, направих го, за да защитя майка си.

Цялата зала гръмна от аплодисменти.

Жозефин не отлепяше поглед от екрана, зяпнала от изненада. Водещият се усмихна и обърнат към камерата, поздрави Жозефин, че има такава силна и разумна дъщеря.

Накрая се пошегува:

— Защо не й кажете „обичам те“, когато сте очи в очи с нея, ще е по-лесно, отколкото да идвате тук да й го кажете пред камерата. Защото вие току-що й се обяснихте в любов…

За кратък миг Ортанс сякаш се поколеба, после се стегна.

— Не мога. Когато съм с майка ми, не мога. Това е по-силно от мен.

— Но я обичате?

Отново се възцари мълчание. Ортанс сви юмруци, сведе очи и каза приглушено:

— Не знам, толкова е сложно. Толкова сме различни… — сетне отново изпъна рамене и отметна падналия пред лицето й тежък кичур: — Ядосана съм й главно заради отнетото ми детство, детството, което тя ми окраде!

Водещият я поздрави за смелостта, благодари на нея и на юриста и покани пред камерата следващия гост в предаването. Ортанс си тръгна, изпратена от аплодисментите на присъстващите.

Жозефин седеше на канапето, неспособна да мръдне. Сега всички знаят. Почувства облекчение. Животът й отново й принадлежеше. Няма вече да крие, да лъже. Ще може да пише. От свое име. Малко се страхуваше, но си каза, че не бива да се прикрива зад различни претексти, че е длъжна да опита. „Не се опитваме да сторим нещо не защото е трудно — то е трудно, защото не се опитваме.“ Сенека го е казал. Това беше първата мисъл, която си преписа в началото на следването. Направи го, за да си вдъхне смелост… „И сега ще се опитам — каза си тя. — Благодарение на Ортанс. Дъщеря ми ме подкрепя. Дъщеря ми, тази чужденка, която не разбирам, ме подтиква да се надскоча. Дъщеря ми, която пет пари не дава за обичта, за нежността, за великодушието, дъщеря ми, която предизвиква живота с нож между зъбите, ми прави подарък, какъвто никой никога досега не ми е правил: оглежда ме, преценява ме и ми заповядва: «Давай, върни си името, пиши, ти можеш! Изправи се и смело напред!» Може да се каже, че ме обича, обича ме — развълнува се Жозефин. По свой си начин ме обича…“