Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 324

Жо обхвана с ръце главата си и остана приведена, молейки се с всички сили, за да я чуят звездите, за да заискри малката звездичка в края на големия черпак.

— И ти, татко… Колко време ми трябваше, за да разбера, че си ме обичал, че не съм била сама, че съм черпела сили от теб, от любовта ти към мен? Не го бях проумяла, когато беше още тук, не успях да ти го кажа. Едва по-късно си дадох сметка… прекалено късно… Моля те само да може и тя да го разбере един ден… Да не е прекалено късно, защото ми е много мъчно, когато ме отблъсква. Това дълбоко ме наранява всеки път. Не мога да свикна…

Усети нещо да я докосва по рамото.

Помисли, че е лекият ветрец или листо, паднало от балкона на горния етаж, за да я утеши. Толкова силно вярваше, че звездите я чуват.

Беше Ортанс. Не я бе чула да влиза. Ортанс стоеше зад нея. Тя се сепна, усмихна й се смутено като грешница, изненадана в молитвите си.

— Гледах цветята на татко… Отдавна са умрели. Съвсем ги бях забравила. А трябваше да се грижа за тях, те означаваха толкова много за него.

— Престани, мамо, стига… — промълви Ортанс тихо и нежно. — Не се оправдавай. Ще насадиш други… — и докато й помагаше да се изправи, додаде: — Хайде. Върви да си легнеш, много си уморена… И аз също. Не си представях, че може да е толкова уморително да говориш така, както говорих тази вечер. Ти слуша ли ме?

Жозефин кимна.

— И?… — попита Ортанс, очаквайки присъдата.

В таксито на път към къщи не бе престанала да мисли за майка си, за представата, която си бе изградила за нея, за начина, по който говори по неин адрес пред всички онези непознати. Неочаквано Жозефин се беше превърнала в герой, в непозната, която тя наблюдаваше отстрани. Жозефин Кортес. Жената, която се бореше. „Написала е книгата сама, тайно, без ние да разберем, защото е имала нужда от пари, пари за нас, не за себе си… Нямаше да го направи, ако беше за нея.“ В таксито, което се движеше на бледата светлина на уличните лампи, си я представяше като непозната жена, сякаш някой й разказваше нечия чужда история. Видя всичко, което майка й правеше за нея. Наложи й се като очевидна истина, която се разрастваше и изпълваше цялото пространство, докато таксито приближаваше към дома им.