Читать «Жълтите очи на крокодилите» онлайн - страница 317

— Не ме докосвай! — изкрещя момичето. — Не ме докосвай!

— Но какво съм ти сторила, Ортанс? Какво съм ти сторила, че се държиш така с мен?

— Не мога да те понасям, мамо. Подлудяваш ме! Намирам, намирам, че си…

Ортанс замълча. Въздъхна, озлобена и отчаяна, сякаш изпитваше такъв ужас от майка си, че не можеше да го изрази с думи. Жозефин приведе рамене в очакване. Разбираше мъката на дъщеря си, разбираше гнева й, но не можеше да разбере защо тази мъка и този гняв се обръщат срещу нея. Ортанс се тръшна на леглото до нея, достатъчно далече, за да не може Жозефин да я докосне.

— Когато татко остана без работа… когато се мотаеше в къщи… ти надяваше физиономия на самарянка, придаваше си добродушен вид, за да ни накараш да мислим, че всичко е наред, че татко „е в процес на търсене на работа“, че няма нищо обезпокоително, че животът ще продължи като преди. Ти се опитваше да ни накараш да повярваме в това, опитваше се да го накараш и него да повярва.

— А ти какво искаше да направя? Да му посоча вратата ли?

— Трябваше да го стреснеш, да го накараш да погледне действителността в очите, а не да го подкрепяш в илюзиите, в които живееше! Обаче не, ти постоянно го приспиваше, дрън-дрън… говореше разни глупости! Опитваше се да уредиш нещата с лъжи.

— На мен ли се сърдиш, Ортанс?

— Да, на теб. На теб с твоето любезно и мило държане, абсолютно неуместно и погрешно! На тъпото ти великодушие, на малоумната ти добротата! Сърдя ти се, мамо, просто идея си нямаш колко съм ти бясна! Животът е труден, толкова труден, а ти се преструваш, че е точно обратното, опитваш се да накараш всички да се обичат, да споделят едни с други, да се вслушват едни в други. Всичко това са тъпотии! Хората се изяждат взаимно, не се обичат! Или да, добре, обичат те, но ако им дадеш нещо за ядене! Нищо не разбираш. Стоиш си вкъщи като някаква глупачка, плачеш на балкона, говориш на звездите. Мислиш ли, че не съм те чувала как говориш на звездите? Идеше ми да те метна през балкона. Сигурно адски са се кефили звездите, като те слушат какви ги дърдориш. С мизерното пуловерче, запасана с престилка, с жалката коса на клечки. Хленчеше, молеше ги за помощ, вярваше, че красив ангел ще слезе от небето и ще реши всичките ти проблеми. Беше ми мъчно за теб, но и те ненавиждах! Отивах да си легна и си представях горда майка, непреклонна, безмилостна, смела и красива, красива, казвах си, това не е моята майка, тази жена на колене вън на балкона, тази жена, която се изчервява, плаче, трепери за всяка дреболия…

Жозефин се усмихна и нежно я погледна.

— Хайде, Ортанс, излей си душата…

— Намразих те, когато татко остана без работа. На-мра-зих те! Не се умори да успокояваш, да омаловажаваш, да прикриваш, дори започна да дебелееш, за да прикриваш още по-добре! С всеки изминал ден ставаше по-грозна, по-отпусната, по-… никаква, а той се опитваше да се измъкне, да продължи, обличаше хубавите си дрехи, гледаше да е безупречен, полагаше усилия, докато ти, ти го заразяваше с гадната си мекота, парализираше го с лепкавите си пипала…