Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 193

— Аз… благодаря ти. И да се пазиш. Оздравявай бързо.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса. Довиждане.

— Довиждане.

Следващото ми обаждане беше до Нед Бионди, който долетя на мига и ме разпитва цял следобед, докато накрая не го изритаха сестрите. Четох материалите му дни наред. Беше описал абсолютно всичко — „мексиканския период“ на Маккафри, убийството на Хикъл, Джентълменската бригада, самоубийството на Едуин Хейдън в нощта на неговия арест. Съдията бе налапал дулото на личния си пистолет, докато Майло го чакал да се облече. Всичко това изглеждаше като справедливо възмездие за деянията на „Негова Чест“ и Бионди го бе ударил на философски излияния.

Обадих се и на Оливия Брикермън, за да я помоля да се погрижи за Мелъди. Два дни по-късно тя й намери една възрастна бездетна двойка от Бейкърсфийлд, хора със завидно търпение и прилично състояние. Оказа се, че близо до тях живее една доста добра детска психоложка, която познавах лично от университета. Така вече можех да съм спокоен, че и Мелъди ще получи своя шанс в живота.

Шест седмици след превземането на „Ла Каса де лос Ниньос“ двамата с Робин се срещнахме с Майло и Рик Силвърман, за да похапнем в едно тихо, елегантно рибно ресторантче в Бел Еър.

По някое време пристигна храната. Тримата си похапнаха царски — раци и рибна пържола. Аз трябваше да се задоволя със суфле. След това си поговорихме още и въобще се получи една доста приятна вечер.

След като отсервираха празните ни чинии и ни донесоха по чаша хубаво бренди, пейджърът на Рик изведнъж реши да го подсети за служебните му задължения. Той ни се извини и отиде до телефона.

— С ваше позволение, господа, налага ми се да се отбия до дамската стаичка — каза Робин, стана от масата и се отдалечи с обичайната си изкусителна походка.

Махнах на келнера, той доприпка и ние си поръчахме нови питиета. Когато питиетата пристигнаха, аз казах:

— Майло, има нещо, за което исках да те попитам. Във връзка със случая.

— Казвай.

— Става дума за Хейдън.

Лицето на Майло доби мрачно изражение.

— Ти си психотерапевт. Да разбирам ли, че разговорът е поверителен?

— Нещо повече, аз съм ти приятел.

— Добре — въздъхна той. — Питай каквото там си си намислил.

— Самоубийството. Не ми се връзва по две причини. Първо, имайки предвид що за човек беше той. Арогантен, гадняр, саркастичен и самовлюбен. Без каквито и да е угризения. Такива като него не се самоубиват. Такива като него търсят начини да прехвърлят вината си на някого друг. И второ, ти си професионалист. Как можа да се отпуснеш дотолкова, че да му позволиш да го направи?

— Версията, която поднесох на „Вътрешни разследвания“ се опираше на това, че той беше преди всичко съдия. Затова се отнесох към него „с нужното уважение“. Позволих му да се облече. Насаме, в кабинета си.

— Още малко подробности, ако обичаш.

Майло се огледа наоколо. Близките маси бяха празни. Рик и Робин все още никакви не се виждаха. Той изгълта набързо остатъка от своя скоч.

— Отидох да го прибера, след като те оставих в болницата. Оказа се, че живее в една от онези големи английски къщи в готически стил, близо до Хенкок Парк. Големи пари. Голяма морава. Бентли, паркирано в двора. Входна врата и звънец, копирани сякаш от някой филм с Борис Карлоф.