Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 15

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита ме Една, все така със скръстени ръце.

— Не, благодаря.

— Е, добре тогава. Докторът ще дойде всеки момент.

— Благодаря ви. — Исках да я раздразня с учтивия си тон.

Погледът й ми даде да разбера съвсем недвусмислено, че тя не одобрява присъствието ми. Нищо чудно, всяка дреболийка, която отклоняваше „доктора“ от обичайното му разписание, вероятно беше считана за светотатство. Но Една все пак реши да ме остави сам в кабинета.

Огледах стаята. Досущ като музей, посветен на добрия доктор Тауъл. Единственото отклонение от манията на обсебеното от собствената си персона величие беше окачената на стената цветна снимка на млада жена с дете на ръце. Снимката беше доста избеляла, а по облеклото на жената разбрах, че фотографията е направена преди трийсетина години. Жената беше красива, със свежо лице, чаровно изпъстрено с бледи лунички носле, тъмни очи и средно дълга кестенява и естествено чуплива коса. Беше облечена с рокля с къси ръкави, ушита от тънка памучна материя на точки. Голите й ръце изглеждаха грациозни. Момченцето беше около двегодишно или по-малко. Красавец. Розови бузки, руса косица, пълни устнички и зелени очи. Беше облечено с бяло моряшко костюмче. Планинският склон и езерото, послужили за фон, изглеждаха съвсем истински.

— Прекрасна снимка, нали? — каза гласът, който бях чул по телефона.

Доктор Тауъл беше висок, поне на шейсет и три, добре сложен, с черти, които в евтините романчета се наричат „изваяни“. Беше един от най-красивите мъже на средна възраст, които бях виждал някога. Лицето му бе като на благородник — волева брадичка с трапчинка, нос на римски сенатор и искрящи очи с цвета на безоблачно небе. Гъстата му снежнобяла коса падаше на челото му като на поета Карл Сандбърг.

Носеше къса бяла престилка, синя памучна риза, тъмночервена вратовръзка, панталони от очевидно скъп тъмносив плат и черни мокасини. Като цяло — много удачен, семпъл избор, намекващ за изискан вкус. Но дрехите все пак не правят човека. Доктор Тауъл щеше да изглежда като патриций, дори да се бе появил с работен комбинезон.

— Доктор Делауер, предполагам? Аз съм Уил Тауъл.

— Наричайте ме Алекс.

Станах от канапето и се здрависах с него. Ръкостискането му беше здраво, но не прекалено, а дланта суха. Пръстите му бяха огромни и намекваха за невероятна сила.

— Моля седнете.

Тауъл седна в креслото зад бюрото си, облегна се назад и качи крака върху плота.

— Снимката наистина е красива. Къде е правена, някъде по североизточното крайбрежие ли?

— Окръг Вашингтон. Резервата „Олимпик Нешънъл Форест“. Бяхме там по време на отпуската през 51-ва. Това са жена ми и моят син. Изгубих ги месец по-късно при автомобилна катастрофа.

— Съжалявам.

— Да. — За миг на лицето му се изписа някаква далечна, почти преболедувана тъга, но той бързо тръсна глава. — Чувал съм доста за вас, Алекс, макар да не се познаваме. Радвам се да се запознаем.

— Аз също.