Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 14

Още с влизането си — двама мъже, при това без деца — тутакси привлякохме женските погледи. Бяхме се разбрали още в колата, че Тауъл вероятно ще е далеч по-отзивчив към един колега, и затова Майло покорно се оттегли в единия ъгъл на чакалнята, седна и разтвори вестник. Отправих се с решителна крачка към рецепцията. Там заварих момиче с прическа а ла Фара Фосет и доста приятни черти. Табелката върху снежнобялата й престилка, твърдеше, че малкото й име е Санди.

— Здравейте, аз съм доктор Делауер. Имам уговорена среща с доктор Тауъл.

Санди ми демонстрира безупречните си зъби.

— В ден като този уговорките не значат почти нищо, но, моля, влезте. Той ще дойде само след минутка.

Преди да отворя посочената ми врата, усетих как няколко жени злобно ме изгледаха. Някои вероятно чакаха вече повече от час. Зачудих се защо ли Тауъл не си е намерил съдружник, който да поеме част от пациентите.

Санди ме въведе в приемния кабинет на доктора.

— Става дума за детето на госпожа Куин, нали?

— Точно така.

— Ще ида да намеря картона на малката.

Тя излезе от кабинета и се върна след не повече от двайсетина секунди с папка в ръка. Папката беше маркирана с червена лентичка. Сестрата забеляза, че гледам лентичката.

— Червените са за хиперактивните. Нещо като код. Жълтите лентички са за хроничноболните, сините — за подлежащите на специални консултации и т.н.

— Колко находчиво.

— И ужасно полезно. — Санди игриво се засмя и сложи ръка на апетитно оформеното си бедро. — Знаете ли — продължи, след като се наведе достатъчно, за да ми позволи да се насладя на скъпия й парфюм, — между нас казано, на това дете никак няма да му е леко с такава майка.

— Разбирам — съгласих се, без да съм съвсем наясно какво точно има предвид, но с надеждата, че тя сама ще изплюе камъчето. Хората обикновено го правят, след като им демонстрираш незаинтересованост.

— Искам да кажа, че майката е ужасно разсеяна. Всеки път щом дойде, или ще забрави, или ще изгуби нещо. Веднъж беше чантата й, друг път — ключовете от колата. Май не е с всичкия си.

Кимнах разбиращо.

— Не че животът й е бил лек. Израснала е във ферма и се е скъсвала от работа. После пък бракът й с онзи тип, който свърши в затв…

— Санди.

И двамата се обърнахме едновременно. На вратата със скръстени ръце стоеше дребна, около шейсетгодишна жена с прическа, наподобяваща стоманен шлем. Окачените на верижка очила висяха върху гърдите й. Беше облечена със същата бяла престилка и се казваше Една, пак според табелката.

Разпознах я безпогрешно на мига — дясната ръка на доктора. Най-вероятно работеше за него от създаването на частната му практика и продължаваше да взема все същата мизерна заплата. Това обаче едва ли я притесняваше, защото парите не бяха най-важното за нея. Беше тайно влюбена във Великия мъж. Бях готов да се обзаложа, че все още се обръща към него с „докторе“. Не „доктор еди-кой си“, а само „докторе“. Сякаш той е единственият доктор на този свят.

— Имаме картони за попълване — процеди тя.

— Отивам, Една. — Санди се обърна към мен, хвърли ми съзаклятнически поглед, сякаш искаше да ми каже: „Тая дърта вещица е голяма досадница“ и излезе от кабинета, полюшвайки сластно бедра.