Читать «Жезълът на Серапис» онлайн - страница 12
Рик Риърдън
— Аз… — Анабет се поколеба.
По принцип беше уверен човек. Винаги, когато общуваше с обикновените простосмъртни, изпитваше самодоволно превъзходство, че притежава тайно знание. Разбираше света на боговете и чудовищата. Простосмъртните нямаха представа. Дори с останалите полубогове, Анабет почти винаги се оказваше най-опитния ветеран. Беше направила повече, отколкото болшинството герои някога са мечтали, и бе оцеляла. Сега, гледайки променящите се воали от цветовете, отново се чувстваше като шестгодишното дете, току-що научило колко ужасен и опасен е всъщност светът.
Тя се отпусна тежко върху пясъка.
— Не знам какво да мисля.
— Не мисли — посъветва я Сейди. — Дишай. Очите ти ще привикнат. Като плуването е. Ако оставиш тялото си да поеме контрол, инстинктивно ще знаеш какво да правиш. Паникьосаш ли се, ще се удавиш.
Анабет опита да се отпусне.
Започна да различава отделни модели във въздуха: потоци, протичащи между слоевете на реалността, приличащи на мъгла следи от магия струяха от автомобили и сгради. Мястото, където се беше разбил влакът, искреше в зелено. Сейди имаше златна аура с неясни струи, разгръщащи се зад нея като крила.
Там, където беше лежало кучето-чудовище, земята тлееше като жива жарава. Далеч от мястото се извиваха кървавочервени пипала, следващи посоката, в която чудовището беше избягало.
Анабет се фокусира върху блока с изоставени апартаменти в далечината, и сърцето й започна да бие два пъти по-бързо. Вътрешността на високата сграда светеше в червено — светлината се процеждаше през закованите с дъски прозорци, изливайки се през пукнатините в рушащите се стени. Над нея се въртяха тъмни облаци, а от всички посоки наоколо се носеха пипала от червена енергия, сякаш привличани от вихрушка.
Сцената напомняше на Анабет за Харибда, чудовището-водовъртеж, което бе срещала веднъж в Морето на чудовищата. Не беше сред щастливите й спомен.
— Този жилищен блок — забеляза тя — привлича червената светлина от цялата околност.
— Точно така — съгласи се Сейди. — В египетската магия, червеното е лошо. Означава нещастие и хаос.
— Значи натам се е запътило кучето-чудовище — досети се Анабет. — За да се слее с друга част на скиптъра…
— И да намери господаря си, обзалагам се.
Анабет знаеше, че трябва да се изправи. Трябваше да побързат. Но загледана във вихрещите се слоеве магия, тя се страхуваше да помръдне.
Беше прекарала целия си живот в изучаване на Мъглата — магическата граница, която разделяше света на простосмъртните от този на гръцките богове и чудовища, но никога не си бе мислила за мъглата като действителна завеса.
Как го беше нарекла Сейди? Дуат?
Запита се дали мъглата и Дуат са свързани или може би дори са едно и също нещо. Броят на слоевете, които можеше да види беше изумителен — като гоблен, прибавен сам към себе си поне сто пъти.
Не вярваше, че може да го понесе.
Сейди й подаде ръка. Очите й бяха пълни със съчувствие.
