Читать «Жезълът на Серапис» онлайн - страница 11

Взривът запрати Сейди през дюните, а Анабет се блъсна в камиона за сладолед. Крайниците й бяха като пълни с олово. Всичкият въздух излетя от дробовете й.

Ако съществото бе искало да я убие, би могло да го направи много лесно. Вместо това, то се забърза в посока на сушата, изчезвайки в бурените. Анабет инстинктивно се пресегна за оръжие. Пръстите й стиснаха извитата магическа пръчка на Сейди. Болката я накара да изпъшка. Слоновата кост я изгаряше като сух лед. Опита се да я пусне, но ръката й не се подчини. Докато я наблюдаваше, пръчката започна да пуши и да променя формата си, когато паренето престана, в дланта на Анабет се оказа небесна бронзова кама — също като тази, която носеше в продължение на години.

Тя се втренчи в острието. После чу стенание откъм близките дюни.

— Сейди! — Анабет се изправи олюлявайки се на крака.

Докато стигне до магьосницата, Сейди вече седеше и плюеше пясъка, влязъл в устата й. В косата й имаше парченца водорасли, а раницата й беше увита около едната й кубинка, но тя изглеждаше по-скоро вбесена, отколкото наранена.

— Глупав Фидо! — изръмжа тя. — Няма кучешки бисквити за него! — Тя се смръщи към ножа в ръката на Анабет. — От къде взе това?

— Ъъъ… това е твоята пръчка — отговори й тя. — Вдигнах я и… не знам. Просто се промени в камата, която обикновено използвам.

— Хмм. Е, магическите предмети имат собствено съзнание. Запази я. У дома имам още. Накъде тръгна Фидо?

— Натам. — Анабет посочи с новото си оръжие.

Сейди се взря в указаната посока. Очите й се разшириха.

— О, ясно. Към бурята. Това е нещо ново.

Анабет проследи погледа й. Отвъд релсите на метрото, не виждаше нищо друго освен изоставен висок жилищен блок, ограден и запуснат, издигащ се на фона на късното следобедно небе.

— Каква буря?

— Не я ли виждаш? — попита Сейди. — Чакай малко! — Тя откачи раницата от кубинката си и се разрови из запасите си. Извади още едно керамично шишенце, което беше късо и тумбесто, като бурканче за крем за лице. Свали капачето и загреба малко розова слуз. — Нека да намажа това върху клепачите ти.

— Еха-а, това звучи като автоматично не.

— Не бъди гнуслива. Напълно безвредно е. Е, поне за магьосници. Вероятно за полубогове също.

Анабет не беше убедена, но затвори очи. Сейди размаза от слузта върху клепачите й, които изтръпнаха и се затоплиха като от втриване на ментол.

— Добре. Сега можеш да погледнеш.

Анабет отвори очи и ахна.

Светът беше облян в цветове. Почвата стана полупрозрачна — подобни на гел слоеве се спускаха в мрака. Въздухът се носеше на блестящи воали, всички трептящи, но малко извън синхрон, сякаш множество видеоклипове с висока разделителна способност са били насложени един върху друг. Йероглифи и гръцки букви се въртяха около нея, сливаха се и избухваха, когато се блъснеха едни в други. Анабет се почувства така сякаш вижда света на атомно ниво — всичко невидимо бе разкрито и обагрено в магическа светлина.

— През цялото време ли виждаш по този начин?

Сейди изсумтя.

— Богове на Египет, не! Бих полудяла. Трябва да се концентрирам, за да видя Дуат. Това правиш ти сега — надничаш в магическата страна на света.