Читать «Епитропът» онлайн - страница 3

При всичката простотия, доброта и наивност на хаджи Енча учителят ни изведнаж след обязателната усмивка добиваше принуден вид, фразата му ставаше твърда, гласът строг, почти треперлив; очевидно той се стесняваше и даже вълнуваше. Хаджи Енчо нищо не отбираше от онова, което се разказваше там, но той знаеше, че едно най-нищожно обстоятелство можеше да подействува на епитропа и да го направи да излезе тоя път недоволен от класната стая, а хаджи Енчо беше един фактор в съдбата му… Види се, затова и учителят имаше грижа винаги в присъствието на епитропа да извика най-добрите от нас, да ги изпитва по урока им. Ако случайно някой не даде правия отговор, учителят не даваше с никакъв неодобрителен знак това да се разбере от епитропа, но в своята добросъвестност поправяше ученика по един ловък начин. По урока например по физика:

— Какви биват телата, които са в природата? — пита учителят.

Ученикът се затруднява да отговори, но казва смело:

— Телата се състоят от мънички частички, наречени атоми, които…

— Да, да — поема учителят отечески, — телата, тоест, биват твърди, водни и въздухообразни… да, седни!

— Аферим, Колчо — забележи хаджи Енчо. Учителят употребяваше тия мънички хитрости, ненужни впрочем, пред хаджията. Това беше още една причина, дето тъй ни благодареше, а особено ленивите от нас дохождането на епитропа.

Но не все така безбурно се свършваха тия инспекции.

Веднаж един урок от риториката разсърди твърде много хаджи Енча и тури в трудно положение учителя.

Изпитваше ни по периодите.

Между другите той попроси един ученик да му даде пример от разделителен период.

— Разделителният период се свързва със съюзите: или, или.

— Добре, дай пример.

Изпитваният помисли малко, за да комбинира периода, но понеже примерът не идеше лесно, той се озърна наоколо из училището, като че го диреше да го улови. Най-после отговори високо и самоуверено:

— Нашето училище или щ е се поправи, или съвсем ще пропадне!

— Добре! — отговори учителят бързо, но изведнаж го изби пот по челото, като схвана нелепостта на тоя пример.

Хаджи Енчо скокна: той пръв път разбра смисълта на тая непостижима за неговия ум наука — риториката.

— Хубаво, даскале! Та такова ли учение учиш копелаците тука? — извика той. — Нашето училище щяло да пропадне дибидюс, ако се не поправи!! Че какво има непоправено бе, муле недно? — обърна се епитропът към захласнатия ученик. — Дядо ти хаджия какво прави тука; мухи ли лапа?… Я си отвори бе, магарски сине, зъркалите, та погледни и ми кажи де ще пропадне училището!… Толкова пари харчим, училище като Севастопол калеси… Ами ние затова ви тука учим и плащаме на даскали и за дърва, и за джамове, и за хартия, та да ни лайте като кучета… На свиня кладенчева вода, и вам хаджи Енчо епитроп!

Епитропът все повече и повече дохождаше в негодувание; широките му гърди се вълнуваха и се издигаха високо от запъхтяване, очите му пущаха искри и се просълзиха. Никой не беше виждал хаджията тъй сърдит. Самолюбието му се нарани до кръв от думите на ученика; но той не рече ни една горчива дума на учителя; само по играещите му бузи се чувствуваше, че има много още скръб и гняв задържани, които кипяха в душата му… Бедният хаджия, как зле се ценили неговите трудове!