Читать «Епитропът» онлайн - страница 2

Класният учител тогава пак се приятно усмихне, вземе си стола и продължава урока си сред едно весело шушукане на чиновете, с което се изпраща епитропът.

Подир малко отвън се чуват виковете на хаджи Енча, който още от двора се кара на шумящите деца в началното училище, което отива също да инспектира.

Истина, тия невинни инспекции развеселяваха учителите, но ги държаха в респект! Голямото, грапаво и благо лице на епитропа, което на всяка минута можеше да им се изпречи, заставяше ги да бъдат точни на часовете си. По тоя начин хаджията даваше и нравствен подтик на успеха на просвещението в градеца.

И ние също бяхме привикнали на честите посещения на епитропа. Те винаги се почти случваха, когато бяхме на урок; те ни докарваха скъпо развлечение всред скуката на класното занятие, състояще от предаване на учените уроци и слушане утрешните. Всички с нетърпение се извръщахме към вратата, колчем тя се бутне от някого, с надежда да видим обичната фигура на хаджи Енча, която да внесе освежително разнообразие в положението. Няколко задушени и прекъснати кискания бяха тъй приятни, тъй сладки тогава! Защото епитропът, при всичко че се вардеше да говори повече от обикновените си поздравителни слова: „Добър ви ден, даскале! Слушат ли, слушат ли младенците?“ — но в неговото голямо лице, в изражението на спокойния му и честен поглед, в отпуснатото му, тежко и достолепно седене на учителския стол криеше се такъв необясним комизъм за нас, щото ние тозчас си запушвахме устата и навеждахме глави на чиновете. Младите души са присмехулни, но не от злост, а от неодолима потребност за живи вълнения. Когато го срещнехме на пътя, тоя човек не ни докарваше никакъв смях, нямаше в себе си нищо смешно — и той като всички други хора, — но в класа когато дойдеше, един поток от веселост напояваше атмосферата. Може би и приятната усмивка на учителя тогава да ни заразяваше и да окуражаваше към подобна невъздържана веселост, макар че тая усмивка имаше съвсем друго побуждение, защото тя стереотипно същата лъсваше на устните му и при срещата му с всеки друг епитроп или преден гражданин в общината. Имаше в тая приятна усмивка някаква смес от привична вежливост на просветен човек и раболепност на български учител, който знае, че срещнатият господин може да повлияе на съдбите му, ако му скимне. Едно невнимание към влиятелния гражданин, едно опущение да го поздрави или какво-годе друго небрежно отношение към особата му можеше да хвърли в душата му семето на едно недоволство, от което се излупваше една омраза, една интрига, едно гонение… Нашият учител, който беше вънкашен, но вече заселен в града, женен и с челяд, знаеше, че едно оставане без работа беше голямо нещастие за него… Прочее тая красноречива усмивка беше един щит за учителя, един гръмоотвод против възможните мълнии на едно неволно, разсърдено чорбаджийско честолюбие. И тя му беше станала обикновена и почти не му костваше нищо, както това бе в началото на неговото настаняване тука; тя се появяваше въпреки волята му, като един инстинкт вече. Усмивка, пълна с дълбок трагизъм. В тая усмивка е цялата история на голготата на ония сюблимни герои в турско време, които се наричаха общински учители.