Читать «Епитропът» онлайн - страница 6

През цялата зима, и в най-големите студове и фъртуни, хаджи Енчо не липсваше да посещава училището редовно. Влезеше той цял побелял от сняг в класа заедно с една вълна от студ и пресечеше преподаването с гръмогласната фраза:

— Хай да го вземе дяволът, че то зима ли е, че то чудо ли е!

И си обръсваше снега от дрехите. Понякога прибавяше към нас, като сядаше на стола:

— А вам топло ли ви е? Топло ви е, топло ви е зер… Обичате топло като котки… Да поменувате вие дяда си хаджия, като умре… Върши си работата, даскале!

Като казваше тия думи, хаджи Енчо разбираше, че ще „умре“ епитроп. Съмнението в това никога не беше смяло да приближи мислите му.

Но на тоя божи свят всичко се случва.

Напролет дойде време да се избира ново училищно настоятелство. Градът беше разделен на две партии: чорбаджийска и младежка. Последната надви в изборите. Настоятелството се състави само от младежи.

За хаджи Енча нито помисли някой, за тая „ръжда“.

Така наричаха хаджията.

Това беше удар смъртоносен за него. Хаджи Енчо нямаше вече работа на школото.

Всички забележиха внезапното и необикновено променение в него. Оклюхна, омърлуши се хаджията; голямото му кротко лице се наведе към земята, той се прегъна, сякаш че и станът му издребня, и се срасте под товара на това нещастие. Из един път той се виждаше отцепен от цялото си минало, от цялото си съществуване, разлъчен от най-жежката си привързаност и така лишен от цел в живота, който из един път му стана несносен и пуст… Училището, стените му и дворът му, и керемидите му, и чешмата му, и децата му, и крясъкът им, и грижите им — всичко това беше чуждо за него, то нямаш нужда от него, той беше излишен тям, значи, и на целия свят. Той се намираше в положението на един безумно влюбен, комуто ненадейно отнемат обожавания предмет; или на един лишен от царството си владетел… Срамотно му даже беше на хаджията да ходи по пътищата, а случеше ли се да мине край школото, или да види отдалеко белите му закърпени стени, сърцето му се свиваше от болест… От собствената му къща да го бяха изпъдили, нямаше толкова мъка да чувствува.

Под това нравствено изтезание хаджията всеки ден клюмваше безнадеждно.

Ние със състрадание му се взирахме, колчем го срещнехме някъде. Но напразно дирехме да срещнем погледа му: той го отклоняваше от нас, като от много пресен спомен за едно безвъзвратно изгубено величие: а може би и от горчивото подозрение да не срещне ирония в нашите любопитни погледи. Той не знаеше колко ние му съчувствувахме.

Еднаж го срещнахме на пътя и го попитахме с участие:

— Дядо хаджи, защо не ни дойдеш на гости нявга? Забрави училището!

Той ни погледна, видя в изражението на лицата ни искреност и каза тъжно:

— Ще ви дойда, ще ви дойда, дядовата, скоро ще ви дойда на гости на школото… и няма да си ида вече.

Не разбрахме какво искаше да каже с тия думи… Но как беше печално и убито лицето му! Гласът му като че искаше да заплаче.

* * *

Отдавна беше минал часът за урок, а учителят не излазяше от стаята си. Нас ни хващаше нетърпение. Жегата него ден беше несносна и въздухът горещ и удушлив. В отделението се не стоеше от тежина. Ние гледахме кога ще дадем урок, та да изхвръкнем по къра. А той все не излазяше. Стана мъмър между нас, това беше един протест.