Читать «Епитропът» онлайн - страница 5

Дълбока тишина царуваше в училището.

Внезапно вратата се отвори.

Влезе хаджи Енчо.

Висок, тържествен, царствен. Поне нам тъй се стори; голямото му грапаво лице светеше. Всички хвърлихме поглед на учителя си: той с разцъфтяла усмивка по устните подаде стола си на епитропа, като му кимна приветливо.

— Какво, учителю, как се поминувате с младенците? — зададе той пак въпроса си и седна тежко на стола, като пъхтеше.

Всички разбирахме сега, че примирението е станало. Ние въздъхнахме от сладко облекчение. Едно непобедимо шумене, изражение на радост, минутно напълни отделението. Чувствувахме се напълно щастливи сега. Хаджията слуша внимателно урока по патологията. Когато стана да си излезе, той се заозърта из чиновете — търсеше някого с погледа си. Най-после го спря строго на автора на периода, па каза със страшния си баритон:

— Брей, чоджум, езикът по-къс… че режа език вече!

С тия думи се изляха последните капки от горчивината, които оставаха още в дядовото хаджиево сърце. И оттогава пълен мир пак се възцари между епитропа и нашето отделение.

Есента дойде и мина, настъпваше зимата. Настъпи и най-деятелната епоха за хаджията. Занадокарваха всеки ден кола с дърва, които се сечаха в училищния двор и натрупваха под една стрешина. Тая обязаност извършваха учениците от взаимното училище по заповед на хаджията. Заизваждаха се черчеветата да се турят стъкла, дето имаше счупени; собите се натъкмиха в ъглите на училището, тръбите им се чистеха, на отзевките на вратите се приковаха ивици плъст, за да не вее, училищата се въоръжаваха всестранно, за да посрещнат зимните студове и веявици, всичко се стягаше, поправяше, запушваше под бдителното око на хаджията. Неговата собствена къща не беше така внимателно загърната, както школото.

— Нека тия мулета да не зъзнат, ами да се учат… И ония, дето бягат при циганите, тука ще бягат да се топлят — казваше хаджията, като опитваше тръбите на собите дали са добре закрепени.