Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 70

— Какво — аз не владея мене? Аз ти отказал.

Сега аз се изсмях саркастично.

Той направи пауза. После изръмжа:

— Върви на майната си. Какво знаете вие за нас изобщо?

— Съвсем малко всъщност. Знам за Марат Балагула и измамата с данъците върху газта, за сделката с Колумбийската мафия. И този… Майкъл… — Спрях и се направих, че се мъча да си спомня името… — Шмушкевич ли беше?

От изражението на лицето му разбрах, че не е съвсем наясно за какво говоря. Сигурно е бил хлапе, когато така наречената верига на маргаритката от фалшиви нефтени компании е действала с пълна сила през осемдесетте години, внасяйки газ от Южна Америка и подправяйки данъчните разписки. Така или иначе кой знае за какво разговарят тези момчета, когато се съберат — със сигурност не за големите измами на предишното поколение.

— Ти… какво? — каза той. — Ти полицай?

— Не.

Като не добавих нищо повече, той се надигна, за да си тръгне.

— Хайде, Генади — казах аз, — отпусни се, става ли?

Той излезе от сепарето и погледна надолу към мен, явно размишлявайки дали да ме убие там на място, или да изчака да излезем навън. Не можех да повярвам, че съм толкова безразсъден, но по някакъв начин имах чувството, че съм в безопасност, че нищо не може да ми се случи.

— Всъщност аз правя проучване за една книга за вас, момчета — казах аз, — трябва ми фокус, обаче, някой, чиято гледна точка да използвам, за да разкажа историята… — задържах така няколко секунди, после продължих: — Някой като тебе, Генади.

Той пристъпи от крак на крак и вече знаех, че съм го спечелил.

— Каква книга? — запита той с изненадващо тих глас.

— Роман — отвърнах аз. — Едва добива форма в момента, но си представям история с епични измерения, триумф над злото, нещо такова. От гулаците до… - тук гласът ми заглъхна, запънах се за момент, осъзнавайки, че може би го губя. — Искам да кажа, ако се замислиш — продължих аз бързо, — жабарите италианци опитаха, но този боклук за петчленни семейства, мъже на честта, бла-бла-бла-бла се е превърнал в клише. Хората искат нещо ново. — Докато той осмисляше това, което казвах, реших да ударя в целта. — Затова моите агенти смятат, почти със сигурност, че ще захапят и филмовите права върху книгата.

Генади се поколеба за момент, след което седна отново в сепарето в очакване да кажа още нещо.

Импровизирайки, успях да нахвърлям в общи линии един не съвсем ясен сюжет, в центъра на който беше второ поколение руски мафиот, пробиващ си път нагоре в Организацията. Споменах сицилианците и колумбийците за сравнение, но с повтарящо се махване с ръка задържах нещата, разчитайки на способността на Генади да улови детайлите. След като бях успял да подхвърля въдицата, много скоро разговорът го водеше предимно той, въпреки разваления му английски. Съгласи се с някои от предложенията, които направих, други отхвърли, но вече усещаше дъха на славата в тялото си и нищо не можеше да го спре.

Не бях планирал нищо такова, разбира се, и докато вършех това, не вярвах, че съм се справил, най-смелият удар тепърва предстоеше. След като се съгласи да дава консултации по „проекта“ и установихме някои основни правила, успях да насоча разговора обратно към заема. Казах му, че авансът за книгата вече е похарчен и че имам 75 хиляди дълг от залагания, който трябва да върна и то още днес.