Читать «Експедиция Атлантида» онлайн - страница 8

Той се върна в коридора и се приближи към съсухрените тела. Лора и Джак го последваха. Труповете се бяха сгушили в старомодни студозащитни облекла; кухите очи на мумията се взираха в него от тъмнината.

— Интересно дали и Краус е между тях.

— Ето го. — Лора посочи към една от фигурите. — Ето го водачът на експедицията.

— Откъде знаеш?

Тя протегна пръсти към тялото, като почти докосна гръдния му кош. Хенри освети отблизо и видя малка метална значка, прикрепена към плата…

Побиха го ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Това бе стилизираният знак на есесовските отряди във фашистка Германия. Беше минал повече от половин век от унищожаването на организацията, а все още имаше силата да буди страх.

— Юрген Краус — произнесе той най-после. Имаше някаква зловеща ирония във факта, че ръководителят на нацистката експедиция сега напомняше на черепа върху есесовската си значка. — Никога не съм допускал, че ще те срещна. Какво те доведе тук?

— Защо не се опитаме да разберем? — предложи Лора. — Раницата му е още тук, сигурно всичко е записано в бележника му. Просто погледни.

— Чакай, ти искаш аз да го направя?

— То е ясно! Не докосвам умрял нацист. Пфу!

— Джак, ти?

Джак поклати глава.

— Тези тела са по-скорошни от ония, с които обикновено се занимавам.

— Глупости! — укори го Хенри с усмивка и обгърна мумията, опитвайки се да я мести колкото се може по-малко, докато отваряше раницата.

Първоначално съдържанието й изглеждаше прозаично: фенерче с шупли ръжда от отдавна разрушени батерии, прояли обвивката; смачкана ронлива хартия, съдържаща последните остатъци от храна на експедицията. Но под тези жалки останки се разкриваха по-интересни неща. Сгънати карти, подвързани в кожа тефтери, листове хартия, върху които чрез триене бяха получени копия от още издълбани глозелски букви, надраскан отгоре меден лист с нещо наподобяващо на карта или схема… и нещо друго, увито грижливо в тъмно кадифе.

Лора взе медната пластина.

— Като че ли има пясък по нея… Хрумна ми… Мислиш ли, че може да са я намерили в Мароко?

— Възможно е. — Тефтерите трябваше да са първото, което Хенри изследва, но той бе заинтригуван от мистериозния предмет — плосък, дълъг повече от трийсет сантиметра и изненадващо тежък. Остави го внимателно на пода, близо до фенера и почисти повърхността му.

— Какво е това? — попита Лора.

— Представа нямам. Предполагам, че е метал. — Кадифето, втвърдено от изминалото време и студа, неохотно разкри съдържанието си, когато Хенри свали последния пласт.

— Ау! — зяпна Лора. Очите на Джак се разшириха от изумление.

В кадифената обвивка лежеше метално парче, широко около шест-седем сантиметра, заоблено от единия край и маркирано със стрела, издълбана в повърхността. Дори на синята светлина на фенера предметът излъчваше почти сияние, искреше с червеникаво златен блясък, различен от всичко друго, открито в природата.

Хенри, смаян и занемял, се наведе да огледа по-добре. За разлика от парчето, което Лора държеше, върху това тук нито годините, нито климатът бяха оставили следи — то изглеждаше като току-що шлифовано.