Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 28

— Разбирам ви отлично колко е мъчително за него да дойде в полицейското управление.

Адвокатът предпочете да не обръща внимание на иронията. Запази мълчание.

— Тогава къде може да се срещнем? — попита комисарят.

— Хм, дон Балдучо подсказа, че… всъщност, ако сте така любезен да отидете при него…

— Нищо против. Но, естествено, първо трябва да уведомя моите началници.

Нямаше никакво намерение да говори с онзи дебил Бонети-Алдериги, но искаше малко да се позабавлява с Гутадауро.

— Необходимо ли е наистина? — попита с равен глас адвокатът.

— Бих казал — да.

— Вижте, комисарю, дон Балдучо имаше предвид тайна среща, може би предвестник на важни развръзки…

— Казвате, предвестник…

— Еее, да.

Монталбано въздъхна шумно и примирено, като търговец, принуден да разпродава.

— В такъв случай…

— Ще ви бъде ли удобно утре към осемнайсет и трийсет? — каза бързо адвокатът, почти изпитвайки страх, че комисарят може да размисли.

— Добре.

— Благодаря, благодаря още веднъж! Нито аз, нито дон Балдучо се съмнявахме във вашата благородна деликатност, във вашата…

5

Едва слязъл от колата в осем и половина сутринта, и още от улицата чу голяма дандания, която идваше откъм полицейското управление. Влезе. Първите десет призовани — петима мъже със съпругите си, се бяха появили доста по-рано и се държаха по същия начин като децата от детската градина. Смееха се, шегуваха се, побутваха се, прегръщаха се. На Монталбано веднага му мина през ума, че може би някой трябва да помисли за създаването на общински старчески забавачки.

Катарела, поставен от Фацио да въдворява ред, има злощастната идея да се развика:

— Комисерият лично и пирсонално пристигна!

Само за миг тази детска градина се превърна, необяснимо защо, в бойно поле. С бутане, спъване, дърпайки се взаимно кой за ръката, кой за сакото, всички присъстващи атакуваха комисаря, опитвайки се да се докопат първи до него. И по време на стълкновението говореха и кряскаха, оглушавайки Монталбано с глъчка, която беше напълно неразбираема.

— Какво става тук? — попита той с войнствен глас.

Настъпи относително спокойствие.

— Моля ви, без никакви пристрастия! — каза мъж, почти като джудже, заставайки под носа му. — Да се спазва процедурата и хората да се викат по азбучен ред!

— Не, господа, в никакъв случай! Повикването да става по възраст! — обяви ядосано друг.

— Вие как се казвате? — попита комисарят полуджуджето, което беше успяло да заговори първо.

— Казвам се Луиджи Абате — каза, оглеждайки се наоколо, сякаш да отхвърли някое опровержение.

Монталбано се самопохвали, че е спечелил баса със себе си. Беше си казал, че полуджуджето, привърженик на повикването по азбучен ред, със сигурност носи фамилията Абате или Абете, изключвайки възможността, че в Сицилия може да има имена като това на Алвар Аалто.

— А вие?

— Артуро Дзота. И съм най-старият от всички присъстващи.

Дори и за втория не беше сбъркал.

Едва-едва пробивайки си път през тези десетина души, които изглеждаха все едно са стотина, комисарят се барикадира в кабинета си с Фацио и Галуцо, оставяйки Катарела на стража, за да обуздава „парламентарните безредици“.