Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 17

Комисарят успя да се овладее и усети, че е прекалил. Приближи се към Ауджело с протегнати ръце. Мими се залепи още по-плътно към стената.

— Салво, в твой интерес е да не ме докосваш.

Значи, беше сигурно, че болестта на Мими е заразна.

— Каквото и да ти е Мими, винаги е по-добро от смъртта.

Ченето на Мими буквално увисна надолу.

— Смърт? Кой е говорил за смърт?

— Ти! Ти току-що ми каза: „Искам да се застрелям“. Или го отричаш?

Мими не му отговори, започна да се смъква с гръб покрай стената. Сега държеше с двете си ръце корема, сякаш беше обзет от непоносима болка. Сълзи заизскачаха от очите му и започнаха да се стичат покрай носа му. Комисарят почувства, че го обзема паника. Какво да прави? Да извика доктор? Кого ли можеше да събуди по това време? Междувременно Мими се беше изправил, с един скок прескочил перилата, вдигнал бутилката от пясъка, която беше останала непокътната, и без да я опира в устните, я изсипваше в гърлото си. Монталбано се беше превърнал в камък. След това потрепна, чувайки, че Ауджело започва да лае. Не, не лаеше. Смееше се. И защо ли, по дяволите, му беше толкова смешно? Най-накрая Мими успя да произнесе:

— Казах „женя“, Салво, а не „застрелям“!

В същия миг комисарят почувства облекчение и яд едновременно. Влезе вътре, отиде в банята, сложи си главата под студената вода и стоя така доста време. Когато се върна на верандата, завари Ауджело отново седнал. Монталбано изтръгна бутилката от ръката му, доближи я до устата си и я допи.

— Отивам да взема още една.

Върна се с чисто нова неотваряна бутилка.

— Знаеш ли, Салво, когато реагира по този начин, ме обзе дяволски страх. Помислих си, че си педал и си се влюбил в мен!

— Разкажи ми за момичето — отряза го Монталбано.

Казваше се Ракеле Дзумо. Запознал се с нея във Фела, в дома на приятелите си. Била дошла да види родителите си. Работела обаче в Павия.

— Какво работи в Павия?

— Искаш ли да се посмееш, Салво? Полицейски инспектор е!

Избухнаха в смях. И продължиха да се смеят през следващите два часа, довършвайки бутилката.

* * *

— Ало, Ливия? Салво съм, спеше ли?

— Разбира се, че спях. Какво е станало?

— Нищо. Исках…

— Как нищо? Знаеш ли колко е часът? Два!

— А, така ли? Извини ме. Не мислех, че е толкова късно… кога е станало… Ех, не, нищо, обаждах се за глупост, повярвай ми.

— Дори и да е за глупост, все пак ми я кажи.

— Мими Ауджело ми каза, че иска да се жени.

— Голяма новина, няма що! С мен я сподели още преди три месеца, но ме помоли да не ти казвам нищо.

Дълга пауза.

— Салво, там ли си още?

— Да, тук съм. Значи, ти и Ауджело си споделяте и ме държите в неведение за всичко?

— Хайде, Салво!

— Е, не, Ливия, позволи ми да бъда ядосан!

— А ти пък ми го позволи на мен!

— Защо?

— Защото наричаш глупост един брак. Гадняр! По-скоро трябва да вземеш пример от Мими. Лека нощ!

* * *

Събуди се към шест сутринта със залепнала уста, а главата леко го наболяваше. Опита се да заспи отново, след като изпи половин бутилка ледена вода, но без никакъв резултат.

Какво да прави? Телефонът обаче му разреши проблема, защото започна да звъни.