Читать «Езоп» онлайн - страница 291

Стигнахме на върха. Огромен се разстилаше наоколо ни светът. Дълбоко под нас сякаш беше замръзнало морето. Свят ми се зави, когато се опитах да погледна надолу. Бързо трябваше да отстъпя, толкова силно ме теглеше бездната към себе си.

И ето той, Езоп, стоеше сега там, сам сред тълпата на делфийците. Мрачните, мръсни сенки, определени от мен за негови палачи, го заобиколиха; защото още от самото начало бях решил така: да не цапам оракула с изпълнение на присъдата на един нечестивец.

Плътен полукръг се бе образувал около Езоп. Като някакво огромно, сиво животно. Бавно, без да се забелязват крачките му, то пъплеше към пропастта. Потръпвахме от студ, от силния вятър, от очакване. Тоя жалък Езоп все още умееше да обайва хората. Те не намираха истинска смелост да сграбчат престъпника и най-сетне — най-сетне! — да го хвърлят от Хиампея. За щастие всеки от тях виждаше пред себе си своя пестник. Тоя пестник трябваше да превърне всекиго в палач.

Защо ли Езоп изобщо се бореше още? Та нали, виждайки мен сред гордия сонм на жреците ми, той трябваше да знае, че смъртта му е решена? Все по-малко пространство оставаше около него. Сега вече той не можеше, наникъде не можеше да избяга. Зад гърба му зееше бездната.

Триста срещу един: сега вече и той разбираше горчивата ирония на смъртта си. Та нима тая паплач не беше същата тълпа, заради чието мнимо освобождение той цял живот бе насъсквал с лъжа и с бунт? Ала тъкмо при тълпата богът се бе показал по-силен от безбожника. Радостен и щастлив си отдъхнах. Да, тъкмо това бе смърт, подходяща за тоя бунтар!

Всички се задъхваха, ала неговото задъхано дишане беше по-силно. Силният вятър шибаше дрехите му в кокалчетата на пестниците им. Той се бранеше, отблъсна назад още неколцина. Отблъснатите ръмжаха. Във въздуха, тласкан от поривите на вятъра, сякаш набъбваше някаква смътна ненавист. Набъбваха и техните пестници. Сега вече първият трябваше да нанесе удара си.

В този миг Езоп още веднъж вдигна ръка и тя, тая ръка, най-сетне трепереше. Той заговори — и сганта го остави да говори. Той говореше — и сганта го слушаше. Та тя би трябвало да знае какво щеше да каже злодеят; защото това, че в черните му очи дори сега имаше само огорчение, само страх от смъртта и нито капка омраза и презрение, това не можеше да бъде нищо друго, освен хитра преструвка.

Той каза:

— Тъй като единственото нещо, което правих през целия си живот, беше, че ви обичах; тъй като вие сте последните от хилядите, които оракулът насъска срещу мен, вие, клети палачи; затова именно вие трябва да чуете тая приказка. Разберете я сега криво, а по-късно — правилно:

Един селянин, който, работейки все на полето, доживял до дълбока старост, решил в края на живота си да дари свобода на своите роби. Заповядал да запрегнат една кола, за да го откара в града, в зданието, дето се помещавала службата за робите.

На синовете му не харесвало това, което смятал да стори старецът. Те казали:

— Конете и мулетата са ни нужни за работата на нивите. Можем да ти дадем за колата само магарета.

И се надявали, че така старецът няма да тръгне.

Старецът се ядосал, взел магаретата и все пак заминал. Магаретата вървели бавно; замръкнали, извила се буря. Магаретата се заблудили и обърнали селянина в една пропаст. Той се пребил и умирайки, казал:

— Безсмислено трябваше да загина — не от жестокостта на тигър и не от гнева на хора, а от глупостта на жалки магарета!