Читать «Едно време» онлайн - страница 5

Както пасат, някои от кобилите подигат глави и поглеждат към двамата мъжкари, които се късат един други, но скоро ги забравят. Някои по-стари кобили, любопитни, с вторачени очи, правят няколко крачки към тях, но и те се връщат. И ето че кулестият, по-тлъст и по-тежък, започва да се полюлява, като че ще падне, успява да се откопчи и удря на бяг. Черният жребец го гони и дето го стигне, захапва го за хълбока. Изведнаж той се спира, наостря уши и внимателно гледа след кулестия, като че иска да се увери в бягството му. След туй, пак тъй тичешката, се връща към хергелята.

Като препуска и държи главата си близо до земята, току пред копитата на предните си крака — така той плаши кобилите, че ще ги ухапе, и главата му, суха, със свити уши, прилича на змийска, — той завръща хергелята, прибира я също като пастир и я подгонва пред себе си. А в туй време слугите водят към чифлика кулестия жребец, изхапан и окървавен, като че давен от вълк. От чардака хаджи Петър го съглежда и махва с ръка — да го закарат в обора, та да не го гледа. И той сам не можа да прости тоя срам на кулестия: като позаздравяха раните му, прати го на пазаря и го продаде.

Черният жребец скиташе из полето с хергелята, от ден на ден ставаше по-неукротим, по-див. Дохождаха горещините и козината му не биваше вече тъй чиста, често напрашена, често сплъстена от засъхналата пот, в гривата му бяха се налепили тръни. И сух беше, тънък, над очите му имаше трапчинки, но погледът му гореше.

— Гаче не е кон, а звяр! — казваше Медара.

Имаше в хергелята десетина млади тригодишни жребчета, трябваше да ги продадат, защото черният жребец щеше да ги изпояде. Той гонеше от хергелята дори и кобилките, които бяха от неговата кръв (конете пазят много роднинството). Не стига туй, той започна да гони от хергелята и коня на Медара. А той беше хрисимо и кротко животно. Тук вече двамата, Медара и жребецът, се сблъскаха един с друг. За първи път Медара погледна жребеца без усмивка, с лошо око.

Често бяха питали Медара: спят ли конете? Кога спят? Как спят? То се знае, че и конете, също като хората, имат нужда от сън. Спят най-вече сутрин, като изгрее слънцето, като понапече. Спят най-често на крака. Медара си спомня всичко туй, защото тъй започна между него и жребеца враждата, която едва не го погуби.

Цяла нощ кобилите газиха из тревата, прьхтяха, пасоха. Призори небето на изток се зачерви, над полето плувна тънка синкава мъгла, като дим, тревата натежа и се намокри от росата. Без да пасат вече, конете от хергелята се повъртяха, докато изгрсеслънце, докато се постопли, след туй задрямаха. Някои кобили легнаха. Малките кончета бозаеха от майките си. Звънците млъкнаха. Медара слезе от коня си, пусна го да пасе, както си беше със седлото, а сам той си легна да поспи.

Почивката на конете не трае много. След час, час и половина около Медара беше тихо. Тъкмо тишина го събуди, той се стресна и скочи: като пръхтяха и цвилеха, кобилите бяха нагазили пак из буренака. На мястото, дето беше по-рано хергелята, стоеше само конят на Медара. И чудно нещо: конят не мърда, стой като закован. Медара дохожда при него, конят го гледа, но пак стои, единият му преден крак виси във въздуха, на коляното кожата е обелена от удар. Медара разбра: жребецът беше ритнал коня и беше му счупил крака.