Читать «Едно време» онлайн - страница 7

Медара разбираше всичко туй, но не отстъпяше.

„Ще го накарам да ме слуша, че тогаз ще кажа на чорбаджията да ми даде друг кон“ — мислеше си той.

Когато слизаше да си почине, Медара оставяше жребеца да пасе, но го държеше на въже. Той имаше железен кол, забиваше го в земята и за него връзваше коня. Но една вечер той слезе, колкото да изпуши една цигара, и затуй взе въжето в ръка, а за да може да си направи цигарата, завърза го на едната си ръка. Направи глупост, която му струваше скъпо.

Като изпуши цигарата си, Медара поиска да подремне. Задушно беше, святкаше се. Идеше дъжд, но беше още далеч. Медара не усети как заспа. Изведнъж нещо го дръпна, удари го о земята, издигна го, пак го блъсна. Медара като че се намираше сред огън — широки светкавици блясваха, после пак ставаше тъмно, пак светваше. Напред се чуваше тьтен на копита — хергелята беше подплашена (хергелите най-много се плашат от сухи светкавици), а след нея бягаше жребецът и влачеше Медара за ръката.

Въжето не беше по-дълго от десетина метра и на това разстояние, докато грееха светкавиците, Медара можеше да види жребеца и както беше пообърнат малко назад, дръпнат от въжето, можеше да види и блесналите му гневни очи. Медара прочете страшната омраза, която гореше в тях. Може животното да е било подплашено, но вярно беше също тъй, че жребецът, усетил, че тоя път силата е на негова страна, не мислеше да се спре…

Всичко това трая миг-два. Медара разбра, че загива, събра всичките си сили — а як беше, можа да се превърти и да залови въжето с другата си ръка. И сега го влачеше жребецът, но и той опъваше въжето, колкото можеше. Той извади ножа с едната си ръка, преряза въжето, но в туй време се блъсна в корена на една трънка и нещо раздра врата му, като че го закла…

* * *

Чичо Митуш дойде от дама и като видя как Медара гледа към полето и как е замислен, каза му:

— Какво гледаш? Какво си се замислил?

Медара се усмихна и поклати глава.

— Мисля си за черния жребец на хаджи Петра. Какви коне имаше едно време, Митуше, какви коне! Тоз жребец само дето не ме уби, само дето не ме закла — я виж я раната на врата ми. Ама и той не пати добро: едно лято, като вкарахме хергелята в агъла — налбантите бяха дошли да я коват, — той остана отвън, рече да прескочи плета, натъкна се на един кол и умря…

И макар да беше разказвал тая история многопъти, Медара започна да я разказва пак от самото начало.

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: екип на abc дизайн или Мартин Митов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том трети; „Български писател“, С. 1977. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7836]

Последна редакция: 2008-05-23 08:00:00