Читать «Едно време» онлайн - страница 6

— Добре тогаз — каза Медара. — Сега пък ти ще ме носиш.

Той свали седлото на коня, остави го да пасе и да оздравя, както може, а хвана жребеца (Медара беше голям майстор на ласо) и тозчас го оседла. Добрият хергеледжия трябваше, като се наведе от седлото, докато конят му се носи в най-силен бяг, да може да вземе мочугата от земята. Защото камшикът си е камшик — хергеледжиите наистина носеха дълги по три-четири метра камшици, но с тях много нещо не можеше да се направи. С тия камшици, на края на които имаше конски косми, можеше да се плющи — конете кога се плашат, кога не. Тогава хергеледжията посяга и откача от седлото мочугата. Тя е къса, здрава тояга, с топка на края, същински боздуган и на една ремъчка се закача и виси на седлото. Мочугата е оръжието и силата на хергеледжията. Като я завърти и захвърли, тя лети с топката напред, като стрела, и тежко на оная кобила, връз чийто гръб падне. Към това място вече, гдето мочугата е паднала, се носи на коня си хергеледжията, навежда се, изправя се пак и мочугата е в ръката му. И той пак лети напред към гъстите редицина конете.

Всичко това Медара го правеше най-изкусно със своя кон. Опита се да го направи и с черния жребец: когато го обърнеше назад, гърбом към хергелята, каквото и да правеше, жребецът не пристъпваше ни крачка напред. Медара се сърдеше, шибаше го с камшика, Жребецът скачаше, бъхтеше се, ставаше само вода, но не пристъпваше ни крачка. Тогаз Медара препускаше подир хергелята, хвърляше мочугата си и я дигаше от земята. След туй пак искаше да накара жребеца да се отдели от хергелята — и не успяваше.

Това се повтаряше всеки ден. Медара не отстъпвате, но и жребецът не се подчиняваше. Медара чувствуваше как жребецът още се бои от него, но как го начразва: гледа го изпод замрежените си с грива очи с тежък, огнен поглед, потръпва и вирва глава, когато му се качва.

— Какво ще правиш? — говореше Медара със стиснати от яд зъби. — Да искаш да ме хвърлиш, не можеш, да хапеш — зъбите ти ще избия. Какво ще правиш?…

Все пак Медара беше пасъл толкоз години коне и разбираше, че онуй, което жребецът искаше, то беше да го остави да си ходи с хергелята. Че е бил по-рано между хора, на ясла, в обор — всичко туй той като че беше го забравил. Свикнал беше да гази росната трева до гърди, да го къпе дъжд, да го всевятър, да е без седло, без юзда, свободен като всички други коне от стадото. Към туй се стремеше с цялото си същество. Само привичката, като тънка нишка, го привързваше към човека, към подчинение. Но и тая нишка можеше да се скъса.