Читать «Едно време» онлайн - страница 3

За да не се карат, вързаха една тояга помежду им, между главите им, отдолу под юздата, колкото да не се стигат. С голям салтанат отидоха и се върнаха, без да се случи нещо. Но когато ги разпрягаха, не можаха да ги запазят: двата жребци, които и без туй през всичкото време бяха се усещали, настръхнали и наежени, хвърлиха се един върху друг, изправиха се на задните си нозе, зареваха като зверове…

Отпосле слугите още един-два пъти, все уж случайно, ги изпущаха и жребците се сбиваха. Тъй те още повече се намразваха. Кулестият беше много затлъстял, закръглен като бьчва. Повечето от слугите все на него се радваха, все него хвалеха. Наричаха го „аслан“, „царски кон“, „змей“. На черния жребец, заради лошия му нрав (той се опитваше да хапе и да рита), прикачваха само лоши имена: „холера“, „циганин“, „клепоух“, „черен дявол“…

Но черният жребец не искаше да има много вземане-даване с хората. Той нито им се умилкваше, нито пък лошото му чувство към тях траеше дълго. Беше потопен сякаш в свои вътрешен живот, от който, ако се опитаха да го извадят, се дразнеше. Често пъти, както стоеше пред яслата и ядеше, той трепваше, преставаше да дъвчи и, с подигната глава, като държеше стиската сено в устата си, той се ослушваше. В тъмнината на обора светеха само черните му очи, пзпълнени с някаква тъга. Нищо не чуваше той, колкото и да се ослушваше. И пак започваше да хрупа сеното, като в очите му все се таеше някаква мисъл.

Понякога, нощно време, сред вятъра и виелицата, която бучеше навън, долитаха далечни, неясни звуци. Черният жребец слушаше с дигната глава. И ето, ясно се чуваше звънец, нзцвилваше кон. Връщаше се хергелята. Очите на черния жребец пламваха, той захващаше да се върти на мястото си, да цвили. Не се успокояваше вече ден-два. И старите и кротки коне, Алчо и Божко, както си дремеха, чудеха се на това безпокойство, което трае тъй дълго време.

Дохождаше пролет и черният жребец тръгваше с хергелята. Него време нивите бяха малко, повечето мера беше само трева буренак, из който често звънци се чуваха, но добитък не се виждаше. Сто и повече кобили имаше хаджи Петър в хергелята си. Понякога, на някое по-открито място, хергелята се появяваше и шумно наизлнзваше като из гора: тъмни-тъмни редици от коне, които махат глави, за да се бранят от мухите, пръхтят. Гърмят тежки; звънци; едни са железни хлопки, които звънят глухо и тъпо, други са тучени, с висок и мелодичен глас. Не всяка кобила знае да носи звънец, те са окачени на най-едрите и най-стари кобили: широки, с големи търбуси, но все пак пъргави и плахи, с чорлава грива и светли очи. По-младите са по-тънки, по-стройни. Има всякакви: червени, черни, кулести. Някъде, между кобилите с по-тъмен косъм, ще премине някоя бяла кобила или някоя пъстра, наполовина бяла и наполовина черна, каквито са цирковите коне. Тия оправени кобили, с лъснати гърбове и дълги опашки, не се задържат на едно място: както пасат, все вървят, звънците все бият. Някъде ще заприпка тънкокрако конче и тънко ще изцвили — тозчас топло и майчински нежно ще изхъхри някоя кобила. А ето, откъм най-отдалечения край на стадото, през зелената трева, се задава черният жребец. Той препуска с бърз, ситен тръс, с дигната глава и развяна грива, и цвили. Опашката му се бие ту в единия, ту в другия хълбок. Като дойде наблизо, той започва да пасе, но пак е неспокоен: с отскубнатата зелена трева в устата си, той подига глава, взира се надалеч, очите му горят.