Читать «Дясното око на коменданта» онлайн - страница 5

Може да се предположи, че тези промени не избягнаха бдителната загриженост на отците. Наистина, неколцината, които първи бяха приписали на дясното око на Салватиера чудотворен произход и особената милост на блажения Сан Карлос, сега говореха открито за магьосничество и посредничеството на Луцифер, Лукавия. Лошо щеше да си изпати Херменегилдо Салватиера, ако не беше комендант и беше подсъден на местните органи. Но преподобният отец брат Мануел де Кортес нямаше власт над политическия представител на правителството, а всички опити за духовен съвет претърпяха пълен неуспех. Той се върна объркан и смутен от първото си свиждане с коменданта, който сега като че ли изпитваше мрачно удоволствие от съдбовната сила на погледа си. Светият отец изпаднал в противоречия, изложил погрешността на собствените си доводи и дори, както се твърди, изповядал няколко несъмнени ереси. Когато комендантът се изправеше през време на литургия и служещият свещеник видеше скептичното му и проницателно око, службата неминуемо се проваляше. Дори и силата на светата църква като че се беше стопила и сетното влияние върху предаността на хората и добрия ред — беше пропаднало в Сан Карлос.

С отминаването на дългото сухо лято ниските хълмове, които обкръжаваха белите стени на президиото, все повече и повече заприличваха по цвят на кожената куртка на коменданта, а самата природа сякаш бе заимствувала сухия му страшен вид. Земята бе напукана и сбръчкана от сушата, мана бе поразила овощните градини и лозята, а дългочаканият и дългомоленият дъжд не идваше. В небето нямаше сълзи както в дясното око на коменданта. Слухове за недоволство, неподчинение и заговори сред индианците достигнаха до неговите уши — той само стисна по-силно и зъо, стегна възела на черната копринена кърпа и намери толедската си сабя.

Последният ден на 1798 година завари коменданта в часа на вечерната молитва да седи самичък в караулното помещение Той вече не посещаваше службите на светата църква а се оттегляше по това време на някое усамотено място, където оставаше в мълчалива размисъл. Светлината от огъня играеше по ниските греди и мертеци, но приведената фигура на Салватиера оставаше на тъмно. Както седеше така, той усети една ръчица да допира рамото му и когато погледна, видя малката индианка, ученичката Пакита.

— А, най-мъничката — каза комендантът с доста от старата си нежност, като забавяше речта си на гальовните умалителни форми на родния си език, — сладичката, какво правиш тук? Не те ли е страх от този, от когото всички се боят и го отбягват?

— Не — тутакси отвърна индианчето, — не и на тъмно. Чувам гласа ти, стария глас, усещам допира ти, стария допир, но не виждам твоето око, сеньор команданте. Само от него ме е страх и зная… зная, о сеньоре, о мой татко — каза детето и вдигна ръчиците си към него, — зная, че то не е твое!