Читать «Дясното око на коменданта» онлайн

Франсис Брет Харт

Дясното око на коменданта

Лето Господне 1797 отминаваше на брега на Калифорния с югозападна буря. Заливчето Сан Карлос, макар и защитено от носовете Благословена троица, бушуваше и кипеше, морската пяна се люшкаше, сбила се под граничещата с морето градинска стена на мисията, въздухът бе изпълнен с пръски и пясък и както гледаше през дълбоката амбразура на прозореца в караулното помещение на президиото, сеньор команданте Херменгилдо Салватиера усещаше изсушенйте му от пушек бузи да се зачервяват от соления дъх на далечното море.

Комендантът, както казах, гледаше замислено през прозореца на караулното помещение. Може би прехвърляше в ума си събитията на наближилата края си година. Но и за гарнизона, и за президиото имаше много малко за припомняне. Годината, както и другите преди нея, бе изтекла без събития — дните бяха се изнизали с възхитителното еднообразие на простите задължения, ненарушавани от произшествия или пречки. Редовното повторение на празниците и дните на светиите, веднъж на шест месеца куриер от Сан Диего, нарядко някой транспортен кораб, а още по-рядко чуждестранен платноход, бяха само подробности в патриархалния му живот. Ако нямаше никакви постижения, положително нямаше и несполуки. Богата жетва и търпеливо трудолюбие обилно задоволяваха нуждите на президиото и мисията. Откъснати от семейството на народите, те се интересуваха много по-малко от войните, които разтърсваха света, отколкото от последното земетресение; борбата, която дари независимост на колониите в другия край на континента, не будеше у тях никакви помисли: Накъсо, беше онова великолепно сиромашко лято на калифорнийската история, което е все още забулено с толкова много поетична мъгла — тази мека, ленива есен на испанското владичество, която толкова скоро щеше да бъде последвана от зимните вихрушки на мексиканската независимост и съживяващата пролет на завоюването от Щатите.

Комендантът се извърна от прозореца и отиде при огъня, който гореше буйно в дълбокото, приличащо на пещ огнище. На масата лежаха куп тетрадки — трудът на училището в президиото. Той ги запрелиства с бащински интерес и заразглежда хубавите закръглени букви на библейските текстове — първите благочестиви ченгелчета на учениците от Сан Карлос, — от устните му се изтръгна гласна похвала: „Авимелех я взе от Авраама …“ — о, малкия, отлично!… „Яков изпрати да видят брат му…“ — „Христебоже! Тая твоя извивка нагоре, Пакита, е великолепна, това ще го види губернаторът!“. Влага на честна гордост замъгли лявото око на коменданта — дясното, уви, преди двадесет години бе запечатано от една индианска стрела. Той леко го потърка с ръкава на кожената си дреха и продължи: „Измаилтяните, като пристигнаха …“

Тука той спря, защото в двора се чуха крачки, някой стъпи на прага и вътре влезе непознат мъж. С инстинкта на стар воин, след бегъл поглед към влезлия, комендантът бързо се обърна към стената, където висеше вярната му толедска сабя, или поне трябваше да виси. Но там я нямаше и той си спомни, че за последен път бе видял оръжието в ръцете на Пепито, невръстния син на Баутиста, майстора на тортилите, който я яздеше нагоре-надолу по галерията — комендантът се изчерви и се задоволи само да се намръщи на непознатия.