Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 243

— Ние ще тръгваме. Ще откараш ли Фиби у дома?

— Да. Каролайн и Ал казаха, че мога да отседна у тях.

Тя кимна.

— Благодаря ти — тихо изрече тя, — че дойде. По хиляди причини сто на сто не ти е било лесно, но за мен това означава много.

— Фредерик ми харесва — рече той. — Надявам се да сте щастливи.

Тя се усмихна и докосна ръката му.

— Толкова се гордея с теб, Пол. Нямаш представа колко се гордея с теб! Колко те обичам! — Обърна се и погледна отвъд масата към Фиби, която бе гушнала букета нарциси и вятърът полюшваше лъскавата й пола. — Гордея се и с двама ви.

— Фредерик те чака — бързо рече Пол, за да прикрие чувствата си. — Време е. Според мен той е готов. Върви и бъди щастлива, мамо.

Тя впери отново поглед в него и постоя така с насълзени очи, после го целуна по бузата.

Фредерик прекоси моравата и се здрависа с Пол. Пол се загледа как майка му прегръща сестра му и дава на Фиби букета си, а Фиби колебливо отвърна на прегръдката й. Майка им и Фредерик се качиха в колата усмихнати и помахаха сред нов порой от конфети. Колата се скри зад завоя и Пол се върна при масата, като поспираше пътьом да поздрави един или друг гост, без да изпуска Фиби от очи. Когато я наближи, я чу развълнувано да разказва на един гост за Робърт и за собствената си сватба. Говореше високо, леко гърлено и непохватно, без да прикрива възбудата си. Забеляза и реакцията на госта — напрегната, колеблива, търпелива усмивка — и трепна. Та Фиби просто иска да сподели. Защото и самият той реагира при подобен разговор по съвършено същия начин само преди няколко седмици.

— Фиби — доближи ги той и я прекъсна, — какво ще кажеш да тръгваме?

— Добре — остави тя чинията си.

Поеха през тучни зелени хълмове и поляни. Денят бе топъл. Пол изключи климатика и отвори докрай прозорците, припомнил си как майка му бясно шофираше по същите пътища, за да избяга от самотата и скръбта си, а вятърът развяваше косите й. Сигурно е изминал хиляди километри с нея насам-натам из щата, лежеше по гръб и се опитваше да се сети къде са по мяркащите се листа, телефонни жици, по небето. Спомни си как бе наблюдавал един параход да плава по тинестите води на Мисисипи, а ярките му колела хвърляха светлина и водни пръски. Така и не разбра защо е толкова тъжна, макар след време да изпитваше същата тъга, където и да идеше.

Сега я няма, няма и помен от тъгата и с нея бе свършил, беше си отишъл и предишният живот.

Караше бързо сред прокрадващата се есен. Кучешкият дрян вече се обагряше — искрящо червени облаци сред хълмовете. Цветният прашец го гъделичкаше по носа и Пол кихна няколко пъти, но не затвори прозорците. Майка му щеше да включи климатика и в колата щеше да е студено като в цветарски кашон. Баща му щеше да си отвори чантата да потърси антихистамина. Фиби, изправила гръб на седалката до него с бяла, почти прозрачна кожа, извади хартиена кърпичка от малка опаковка в голямата си черна чанта от изкуствена кожа и му я предложи. Под кожата й прозираха бледосините й вени. Виждаше пулса й да тупти във врата й спокойно, равномерно.