Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 242

— Точно така — нежно рече майка му. — Да. Така се разбрахме.

Пол ги наблюдаваше, безсилен срещу загнездилата се в него като камък болка. На ярката светлина се стъписа колко състарена е майка му — кожата й изтъняла, русата й коса вече побеляла. Стъписа го и хубостта й. Изглеждаше красива и уязвима и недоумяваше, както толкова често през последните седмици се бе чудил, как е могъл баща му да я предаде, да предаде всички тях.

— Как е могъл? — тихо попита той. — Как е могъл да не ни каже?

Тя се обърна. Беше сериозна.

— Не знам. Никога няма да разбера. Но си мисля, какъв ли е бил животът му, Пол. Да крие такава тайна толкова години.

Той погледна оттатък масата. Фиби стоеше до една топола, чиито листа тъкмо пожълтяваха, и обираше с лъжичка разбитата сметана от тортата си.

— Животът ни щеше да е толкова различен.

— Да. Така е. Но не е различен, Пол. Просто е такъв, какъвто е.

— Защитаваш го — провлече той.

— Не. Прощавам му. Или поне се опитвам. Има разлика.

— Той не заслужава прошка — рече Пол и сам се изненада от нестихналата си язвителност.

— Може и така да е — съгласи се майка му. — Само че ние с теб и Фиби имаме избор. Да продължаваме да се цупим и сърдим или да се опитаме да продължим. Нищо не ми е било по-трудно от това да забравя справедливия си гняв. Още се боря да го преодолея. Но съм решена да успея, искам да го забравя.

Той се замисли.

— Предложиха ми работа в Питсбърг.

— Сериозно! — впи тя поглед в него, а очите й бяха невероятно тъмнозелени на светлината. — Ще приемеш ли?

— Така мисля — рече той и си даде сметка, че всъщност вече е решил. — Предложението е много добро.

— Нищо не можеш да промениш — меко рече тя. — Не можеш да промениш миналото, Пол.

— Знам. — И той наистина го знаеше. Когато отиде за пръв път в Питсбърг, бе убеден, че от него зависи дали да предложи помощта си или не. Притесняваше го отговорността, която трябва да поеме, плашеше го промяната, която изостаналата му сестра ще внесе в живота му, а тази същата сестра го изненада — всъщност направо загуби и ума, и дума, — като каза: Не, благодаря, харесвам живота си такъв, какъвто е.

— Твоят живот принадлежи единствено на теб — продължи тя по-настоятелно. — Не си отговорен за случилото се. Фиби е добре и е осигурена.

Пол кимна.

— Знам. Не се чувствам отговорен за нея. Наистина. Просто… мислех си, че ще е добре да я опозная. Постепенно. Така де, тя ми е сестра. Работата е добра, а и наистина ми е нужна промяна. Питсбърг е хубав град. Може би ще приема… защо не?

— О, Пол — въздъхна майка му и прокара ръка по късо подстриганата си коса. — Наистина ли е добра?

— Да. Добра е.

Тя кимна.

— Би било хубаво — бавно призна тя — двамата да сте наблизо. Но помисли за всичко останало. Ти си толкова млад и тепърва поемаш по пътя си. Трябва да си сигурен, че ще е добре за теб.

Преди Пол да отговори, се появи Фредерик, сочейки часовника си, и каза, че вече трябва да тръгват, за да не изпуснат самолета. Размениха някоя и друга дума и Фредерик отиде да докара колата, а майка му се обърна към Пол, сложи длан на ръката му и го целуна по бузата.