Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 20

Когато представиха Фейт, в първия момент гостът им се стресна.

— Фейт… ами че аз помня случката! Мислех, че… — той замлъкна, протегнал ръка точно на височина, колкото да потупа по главата въображаемо малко дете. — Толкова време ли е минало? Та днес вие сте прекрасна млада дама!

Фейт му благодари с леко неудобство. Знаеше точно кое събитие има предвид докторът — ставаше дума за ден, който тя си спомняше със смес от щастие, наслада и вълнение.

Тогава беше на седем години и за първи път баща ѝ сам беше предложил да се разходят заедно по плажа. Фейт припкаше до него, опиянена от радост, че преподобният желае да прекарва време с нея. Поне веднъж се държеше с дъщеря си открито и мило. От време на време се навеждаше да събира камъчета и дори беше спрял да ѝ покаже няколко. Подбираше такива, които са бели, с малки вдлъбнатинки и изпъкналостите по тях образуваха вълнообразни шарки.

— Смяташ ли, че можеш и ти да намериш подобни камъни? — попита я той.

Ощастливена, Фейт се втурна и му донесе всички онези, за които се надяваше да се окажат специални, макар че повечето просто лъскаха от морската вода и след изсъхване помътняваха в ръката на баща ѝ. По едно време той се отклони надалече от водата и я поведе към основата на една канара.

— Постарай се да потърсиш тук, Фейт.

Баща ѝ остана, загледан в морето, а тя старателно се завираше между канарите. И накрая го видя — плоско парче камък със спирала от вдлъбнатини. Донесе го на баща си — държеше го внимателно с две ръце и направо трепереше от надежда и съмнения.

— Добра работа, Фейт! — Преподобният беше приклекнал до нея. — Това е фосил — и то много красив. Запомни този миг. Запомни как си намерила първия си фосил!

Много по-късно Фейт беше чела статии във вестниците за находката си. Малката дъщеричка, безцелно играеща си на плажа, донесла на баща си камък, който счела за красив и в който той веднага разпознал фосил с безпрецедентна стойност. Журналистите бяха обикнали тази история, говореха за „чистотата на детето“ и „ненакърнената невинност, отворила дверите към чудесата на Природата“.

Винаги, когато преподобният представяше дъщеря си на събратя ентусиасти по естествена история, тези, които си спомняха случката, очакваха да видят малко, ококорено въплъщение на невинността. Повечето не знаеха как да реагират, изправени пред тромава представителка на недозрялата женственост. Фейт се беше изтърколила от безопасния, защитен бряг на детството и сега се намираше в ничия земя — нито в единия свят, нито в другия, също като русалките. Щеше да представлява трън в очите, докато не изпълзи на безопасната скала на брака.

— Така значи, млада госпожице, а други фосили да сте намирали? — несръчно се пробва с игрива шегичка доктор Джеклърс.

Фейт поклати глава. Въпросът му беше като сол, посипана в рана. Първият ѝ фосил си остана единствен. Баща ѝ никога повече не я изведе на лов за вкаменелости.

Все едно в онзи слънчев ден на брега бе отворил за нея врата, която след това хлопна отново. Фейт се опитваше да си каже, че не е затворена завинаги, че дистанцираността е просто в природата му. Той ѝ позволяваше да чете книги от библиотеката му, да преписва на белова бележките му и ѝ диктуваше — и това тя приемаше като признаци, че преподобният все още желае да споделя с нея личния си свят и че вратата може отново да се отвори широко.