Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 18

Взряна в далечните скални носове, Фейт погледа как вълните пръскат бели ветрила, докато се хвърлят срещу скалите. Тук-там различаваше черни процепи и триъгълни отвори в подножията на канарите.

— Виж, Хау! — извика тя срещу вятъра и посочи. — Морски пещери! Хауърд изтича и се втренчи в посока на опънатия ѝ пръст, след това се прицели в пещерите с пушката си. Замислено попита:

— Има ли вътре чудовища?

— Може и да има.

— А ще идем ли с лодката да проверим?

Фейт погледна към малката гребна лодка в колибката и присви преценяващо очи срещу бурното море. Тъмните отвори будеха любопитството ѝ. Каза по-скоро на себе си:

— Може би някой друг път, но трябва да попитаме майка и татко. Когато Хауърд изчерпи енергията си, тя го поведе обратно нагоре по склона към къщата. Спря, когато видя отново зяпалнята с цвят на тор.

Предишната нощ баща ѝ беше прекарал в тази постройка часове наред — в грижи за загадъчно растение. Тогава Фейт си помисли, че просто му се иска да остане насаме, но сега се сети за сандъка „Разнообразни дреболии“, който ѝ беше отнел мястото в каретата. Странно неясен етикет, като се замислиш. Баща ѝ обикновено беше далеч по-прецизен.

— Хауърд, да потърсим ли лъвове около кулата?

Наложи се Фейт да обиколи сградата откъм най-близките дървета, преди да намери масивната дървена врата. Не се виждаше от къщата и поради това изкушението беше твърде голямо. Тя вдигна древното резе и отвори зяпалнята.

Вътре цареше мрак. Странен мирис погъделичка носа ѝ, а прохладен като мента повей опари очите ѝ.

Фейт се загледа нагоре и видя тъмни греди, посивели от паешки градове. Покривът беше непокътнат, осъзна с изненада, и блокираше дневната светлина. Защо баща ѝ би сложил безценния си експонат на място, където не прониква слънце?

Девойката предпазливо пристъпи в зяпалнята, а ботушите ѝ се пързаляха леко по хлъзгавия мрак на каменния под. Загледа се в сенките на малката, обла зала.

На отсрещната стена имаше някаква купчина — подобен на купол силует, загърнат в промазан брезент, и под тъканта едва личеше кръглата основа на саксия. Растението беше към два фута високо, достатъчно малко да се побере в сандъка.

Фейт понечи да се приближи до странния силует, но осъзна, че виковете „Бум!“ зад гърба ѝ стават все по-силни и развълнувани. Обзета от виновна паника, тя се втурна навън на дневна светлина и бързо заключи вратата на кулата зад себе си. Озърна се уплашена, че баща ѝ може да се връща от разходка.

Вместо това видя Хауърд да се цели с пушката към горичката. През шубрака крачеше непознат мъж.

Не беше от прислугата — личеше си от пръв поглед. Дрехите му бяха износени, косата — несресана, брадата — рошава. На свивката на едната му ръка подрънкваше дървена кофа. Нарушител значи. Странният му вид направо крещеше „Опасност!“. Фейт настръхна цялата, досущ животно, надушило представител на друг вид.

Изгражданите ѝ четиринадесет години страхове се юрнаха в същинско стадо. Непознат мъж! Тя беше момиче — почти жена — и при никакви обстоятелства не би трябвало да се намира близо до непознат мъж без защитници и свидетели. В тази посока се ширеше бездна, изпълнена с какви ли не ужасяващи случки.