Читать «Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата поредица"» онлайн - страница 25
Сергей Лукяненко
— Така е, не отричам. Ще ви дам файла — с едно щракване пращам дискетата в другия край на масата. — Но следващия път никой дайвър няма да си мръдне пръста заради вас. Вие нарушавате нашата етика, господин Шелербах. Трудът се заплаща според неговата сложност.
Шелербах взема дискетата и замира. Аз си пия глинтвайна и го наблюдавам. Върколакът мълчи. Операцията е моя.
Най-после Шелербах приключва с източването на файла и погледът му става смислен.
— И така? — питам аз.
— Петдесет — казва Печения.
— На всеки?
Той мълчи — много, много дълго. Това са пари. Живи, пълнокръвни, пари, които са необлагаеми, които са дошли отникъде и пак там ще отидат.
— Вашата сметка.
Подавам му листчето с банковата ми сметка в Швейцария.
— Отрицателни проценти… много сте предпазлив, господин дайвър…
— Нямам друг изход, Петер…
Предава се. Аз знам истинското му име, а той моето — не. Банката няма да ме издаде никога. Дори ако международният трибунал ме обяви за канибал и ме признае за виновен в геноцид.
Точно затова се плащат отрицателните проценти по сметката.
За пълна безопасност.
— По петдесет на всеки. Правя жест на добра воля, господин дайвър!
— Прекрасно.
За няколко секунди в моята сметка се преливат сто хиляди долара. Това е много. Страшно много.
Години спокоен живот във виртуалността.
— Ще се съгласите ли да си сътрудничим и занапред?
Вземам чековата си книжка и с удоволствие разглеждам цифрата. След това попълвам чек за петдесет хиляди на върколака.
— Напълно е възможно.
— А какво ще кажете за постоянен договор?
— Не.
— От какво толкова се страхувате, дайвър? — в погледа на Шелербах има любопитство.
От какво се страхувам?
— От имената, Петер. Истинската свобода винаги върви в комплект с тайната.
— Разбирам — съгласява се Шелербах. Поглежда към Роман: — И вие ли сте дайвър? Или сте само крачещ комплект вируси?
— Дайвър съм — казва Роман.
— Какво пък… успех, господа… — Шелербах прави крачка назад. Спира се: — Кажете… какво е да си дайвър?
— Много е просто — отговаря Роман. — Трябва да си наясно, че всичко наоколо е игра. Фантазия.
Шелербах кимва, разперва ръце.
— Уви, не става…
Тръгва си по пътечката, ние го изпращаме с погледи. После напълвам чашите.
— За успеха!
Роман явно все още не е оценил мащаба на случилото се. Мълчи, върти чашата си:
— Льоня, кажи, щастлив ли си?
— Разбира се.
— Големи пари… — Той разглежда чека, после решително вдига чаша: — За успеха!
— За него — съгласявам се аз.
— Нали няма да изчезнеш от дълбината?
— Не.
Роман кимва, с явно облекчение. Отпива от виното и казва:
— Знаеш ли, с теб е интересно да се работи. Ти си… необикновен.
За миг ми се струва, че се приближаваме до онази немислима граница, отвъд която дайвърите се разкриват един пред друг.
— Същото важи за теб, Рома.
Върколакът става. Рязко, поривисто.
— Време е да тръгвам… имам посещение…
Той се стопява във въздуха, чашата пада и се търкаля със звън и подскоци.
— Успех, Роман — казвам в пустотата.
Самотата е обратната страна на свободата.
Аз не мога да имам приятели.